Алфред Шклярски - Томек на военната пътека

— Разбирам твоята омраза, защото и моята страна е поробена. 14 14 Действието се развива преди Първата световна война, когато Полша се намираше в робство. — Б.пр. У нас също се срещат предатели. Сега обаче трябва да помислим за твоите рани. Трябва да сложиш парчето от ризата под препаската, където са забодени перата. Чакай, аз ще ти помогна. Е, така е добре. А стъпалото ще наместим и превържем.

Томек сръчно намести навехнатото стъпало и го стегна здраво с бинт от ризата си. Въпреки болката индианецът беше се замислил за нещо, но едва след доста време сподели тревогата си:

— Моят бял брат живее у шерифа Алан. Когато се върне изподраскан и със скъсани дрехи, шерифът непременно ще го попита какво се е случило. Какво ще му отговори моят бял брат?

— Преди всичко ще се постарая Алан да не ме види в това състояние. Ще повикам моя другар, боцман Новицки, вън от къщи и ще го помоля да ми донесе чиста риза.

— За оня грамаден бял мъж ли говори моят бял брат, който също живее у шерифа? — попита наваят.

— Значи, ти си виждал боцмана Новицки? А как е станало това? — попита Томек, като започна да подозира, че наваят следи всички, които живеят в ранчото на Алан.

— Работя като ковбой у шерифа — беше отговорът.

— Аха значи, такава била работата! — засмя се Томек. — Тогава можем да се върнем заедно в къщи.

— Не, аз съм със стадото на близкото пасище. Ако шерифът ни види заедно, много лесно ще разбере истината. А как моят бял брат ще обясни на приятеля си своя необикновен вид?

— Не се грижи за това. Ще му кажа, че конят ме хвърли върху един голям бодлив кактус. Боцман Новицки е прекрасен другар. Никога не задава въпроси повече, отколкото е необходимо.

— А малката бяла скуав? — продължаваше да пита индианецът.

— Ако мислиш за Сали, можеш да бъдеш напълно спокоен. Ще повярва всичко, каквото й кажа, а майка й е олицетворение на добротата и много ме обича. Двете живеят в далечна страна, която се нарича Австралия. Тяхната ферма се намира в степта, край една голяма гора. Един път малката скуав се загубила в тази гора. Извиканите от околността фермери не могли да я намерят. Аз имах това щастие. Открих я случайно. Беше си навехнала крак като тебе и не можеше сама да се върне в къщи. Госпожа Алан и Сали ще направят всичко, за каквото ги помоля. Ти не се тревожи.

— А защо моят бял брат пътува из разни далечни страни?

— С татко и двама негови приятели ловим диви животни, а след това ги продаваме в Европа. Тия животни после можеш да разглеждаш в специално пригодени за тая цел градини.

— Хоуг! Червения орел е слушал за такива хора, които хващат живи диви животни.

— Виждам, че имаш хубаво име — забеляза Томек. — Мога ли да те наричам и аз Червения орел?

— Всички ме наричат така — отвърна наваят. — А сега да вървим при нашите коне.

— Червеният орел не трябва да пресилва навехнатия си крак. Ще те взема на гръб. Вземи си пушката и се качи на гърба ми — предложи Томек.

След кратко колебание индианецът възседна Томек „на чуш“. Тръгнаха по пътеката надолу по склона. Томек беше силно момче, но уморен от случилото се тази сутрин, много пъти се спира да почине, докато стигнат при конете. Мустангът веднага подуши хората — пръхтеше и удряше с копита в земята. Наваят свирна. Мустангът изцвили и се успокои.

Индианецът слезе от гърба на Томек до самия кон. Отвърза края на аркана от храста и без да изпуска пушката от ръка, се хвана за дългата грива на мустанга. С ловък скок се намери на гърба му.

— Нека моят бял брат седне зад мене — предложи той.

— Няма нужда, аз оставих коня си на няколко десетки крачки оттук — отговори Томек.

Скоро той намери коня си и го възседна. Слязоха бързо от планината в широката степ. Мълчаливо препускаха в галоп. След половин час наваят спря коня си.

— Тук нашите пътища се разделят в различни посоки — каза той. — Моят бял брат ще тръгне на северозапад, а аз трябва да вървя на север — там е пасището.

— А скоро ли Червения орел ще се върне в ранчото на Алан? Искам да си поговорим по много въпроси — каза Томек.

— Ще гледам да се срещна скоро с моя бял брат.

— Ще чакам. Довиждане!

Томек размаха приятелски ръка и обърна коня си към ранчото.

Индианецът седеше неподвижно на мустанга леко наведен напред, като държеше с двете си ръце своята дълга, с резки пушка.

Когато бялото момче започна да се отдалечава от него, той сложи показалеца си на спусъка.

„Само умрелите не издават тайните“ — помисли си той, като подпря оръжието на дясното си рамо.