Алфред Шклярски - Томек на военната пътека

— Но живееш у шерифа Алан — повтори наваят с горчивина, като търсеше погледа на Томек.

— Щом знаеш, че живея у шерифа Алан, трябва също да знаеш, че съм там едва от няколко дена. Пристигнах от далечна задморска страна да взема младата скуав 11 11 Скуав — на индиански — жена. , с която ще заминем за Англия.

— Какво? Нима ти наистина не си от хората на шерифа?

— Нямам с тях нищо общо — уверяваше го Томек. — Но да видим сега как мога на тебе да помогна. Струва ми се, че си се наранил тежко при падането.

— Значи, моят бял брат не е от янките 12 12 Янки (англ.) — жители от Нова Англия И САЩ, в по-широк смисъл на думата жители на Северните щати, а понякога янки се наричат всички бели, родени в Съединените щати. ? — попита червенокожият.

— Аз съм поляк, моята родина се намира много далече зад океана — обясни Томек, доволен, че наваят го нарече „бял брат“.

— Хоуг! Наистина зъл дух ме заслепи, за да не видя истината. Трябва бързо да поправя грешката си, може би още не е късно… — говореше наваят трескаво, като се мъчеше да стане на крака.

Олюля се. Щеше да падне, ако Томек в последния миг не го беше задържал.

— Какво правиш? Кракът ти е навехнат — скара му се бялото момче.

— Помогни ми да се изкача на върха, нямам нито минута за губене — отвърна индианецът, като се опираше на рамото на другаря си.

— Оттук няма да можем да се изкачим на върха — възрази Томек. — Най-добре ще бъде да заобиколим до пътеката.

— Ако моят бял брат иска да ми докаже, че нашата среща е била съвсем случайна, тогава ще ми помогне да се изкачим колкото е възможно по-бързо на върха — отговори нетърпеливо наваят.

— Е, добре, да опитаме! — въздъхна Томек, като гледаше тревожно стръмния склон.

Започнаха крачка по крачка да се катерят по ската. Лицето на младия навай побледня от голямото усилие. Беше облян в пот. Често падаше на земята, въпреки че Томек с всички сили го придържаше под ръка. Индианецът влачеше навехнатия си крак, не обръщаше внимание на болките, не искаше да почиват: упорито се стремеше към върха.

Томек беше вече съвсем изтощен; краката не го слушаха, задъхваше се, а бяха изминали едва половината път. Индианецът, изглежда, познаваше тук отлично всяка педя земя, защото, вместо да се катери отвесно нагоре, се движеше косо и намираше невидим за Томек по-леснодостъпен наклон. Скалната площадка, върху която бяха паднали от главния зъбер, се намираше вече на няколко десетки метра надясно от тях.

Индианецът ставаше все по-неспокоен. По едно време приседна на склона. С дясната си ръка закри очи пред слънчевия блясък, дълго се взираше във вълнообразната степ.

— Хоуг! Ето го, ето го там, на изток! — извика изведнъж той, като показваше с ръка посоката.

Томек втренчи поглед. В далечината на малко възвишение видя конник, който гледаше към самотната планина.

Младият индианец махаше с ръце, викаше нещо високо на непознат език, но тайнственият конник стоеше неподвижен като каменна статуя. Разстоянието между него и момчетата беше твърде голямо, за да чуе викането. На сивозеления стръмен склон те бяха невидими за него. Томек разбра, че ако наваят сега се намираше на върха на планината на голямата скала, конникът щеше да забележи силуета му върху фона на светлото небе.

— Той не може да ни види, нито да ни чуе — извика Томек на другаря си.

— Стреляй нагоре с револвера си! Той сигурно ще чуе изстрела! — извика наваят. — По-бързо, по-бързо! Гледай, той си отива!

Това беше вярно. Далечният конник беше вече напуснал възвишението — неговият кон все по-бързо препускаше право към границата на Съединените щати.

— Стреляй! — изкрещя наваят, като хвана Томек за рамото.

Томек искаше да извади оръжието, но вместо дръжката на револвера ръката му напипа празен кобур.

— Изгубил съм револвера си, навярно е паднал, когато се бихме — извика той.

— Търси го бързо, защото иначе… позор за мене! — подканяше го индианецът с отчаян глас.

Томек сякаш изведнъж придоби сили и изтича към скалата, където се надяваше, че ще намери изгубения си револвер. Спъваше се, пълзеше, докато най-после се довлече до подножието на големия каменен блок. Протегна ръце, за да се хване за неговия ръб, но при все че беше се повдигнал на пръсти, не можа да го стигне. Беше много уморен, за да се реши на опасно катерене. Реши да търси мястото, откъдето беше се свлякъл от камъка на ръце с индианеца. Скоро го намери и след миг беше на скалата.

След кратко търсене той видя черния си револвер върху сипея на склона. Извика от радост и грабна оръжието си от земята. За беда дулото му беше пълно с пръст. Докато го изчисти с ножа си, конникът, който сега препускаше по степта като вихър, се изравни със самотната планина. Томек издигна револвера и едно след друго натисна спусъка пет пъти. Уви, тайнственият конник вече не можеше да чуе изстрелите. Той се скри зад планината, чийто висок склон заглуши ехото им.