Пер Вальо - Роузана (Роман за едно престъпление)

Мартин Бек внезапно осъзна, че стои със скръстени на гърба ръце, прехвърлил тежестта на единия си крак — навик от годините на патрулирането, еднакво трудно изкореним и непоносим. Взираше се в някакво сиво безинтересно парче настилка, където тебеширените знаци от първото разследване отдавна бяха измити от дъжда…

Явно доста време се бе занимавал с това, защото в околността бяха настъпили известни промени. Най-набиващата се в очи бе малък бял пътнически кораб, който с добра скорост се насочваше към басейна на шлюза. Щом заобиколи екскаватора, около двадесетина обектива на камери се насочиха към забележителния плавателен съд и като завършек машинистът изпълзя от кабината си и го фотографира. Мартин Бек проследи парахода с поглед, докато минаваше край фара, и отбеляза няколко неприятни детайла. Корпусът беше с чисти линии, но мачтата беше изпилена и първият комин, който положително е бил висок, прав и красив, бе заменен със странна тенекиена качулка с обтекаеми форми. Във вътрешността, където машинарията би трябвало да отмерва ритмичните си удари, ръмжеше нещо, което вероятно бе дизелов мотор. Палубата бе претъпкана с туристи. Почти всички изглеждаха стари или на средна възраст и доста от тях носеха сламени шапки с цветни ленти.

Корабът се наричаше „Юно“. Той си спомни, че Алберг назова това име при първата им среща.

Сега на кея се бе натрупала доста голяма тълпа. Някои мятаха въдици, други се припичаха, но повечето зяпаха кораба. За пръв път от няколко дни насам Мартин Бек намери причина да каже нещо.

— Параходът винаги ли минава по това време?

— Да, ако идва от Стокхолм. Дванайсет и половина, точно така. Оня, който идва от другата страна, минава по-късно, малко след четири. Срещат се във Вадстена.

— Много хора има тук, на сушата имам предвид.

— Идват да гледат парахода.

— Винаги ли са толкова много?

— В повечето случаи.

Човекът, с когото разговаряше, извади лулата от устата си и плю във водата.

— Ама че глупаво удоволствие! Да седиш и да зяпаш тълпа туристи.

Когато Мартин Бек се връщаше покрай канала, още веднъж мина покрай малкия пътнически параход, сега вече изкачил половината стръмнина, мирно пляскащ във водата на третия шлюз. Някои от пътниците бяха слезли на брега. Едни фотографираха парахода, други се тълпяха около павилиончетата — купуваха значки, картички и пластмасови сувенири, които несъмнено бяха произведени в Хонконг. Мартин Бек успя да си внуши, че няма време, и вроденият респект към държавните превозни средства го накара да вземе автобуса.

Във вестибюла нямаше журналисти, а на рецепцията — никакви съобщения. Качи се в стаята си, седна на масата и погледна към Големия площад. Всъщност би трябвало да отиде в полицейското, но още преди обяд беше там два пъти.

След половин час се обади Алберг.

— Здравей. Добре, че те заварвам. Областният управител е тук.

— И?

— В шест часа ще има пресконференция. Изглежда угрижен.

— Така ли?

— Иска да присъстваш.

— Ще дойда.

— Ще вземеш ли Колберг? Не успях да му кажа.

— Къде е Меландер?

— С едно от момчетата проверяват някакъв сигнал.

— Има ли нещо?

— Не, по дяволите.

— А въобще?

— Нищо. Управителят се безпокои заради пресата. Извинявай, но звъни другият телефон.

— Добре. Ще се видим.

Остана известно време на масата, равнодушно довършвайки цигарите си. После погледна часовника, изправи се и излезе в коридора. Мина покрай три врати, почука на четвъртата и се промъкна вътре по стария си обичай — тихо и светкавично.

Колберг лежеше на леглото и четеше вечерния вестник. Беше си свалил обувките и сакото и разкопчал ризата. Служебният му пистолет лежеше на нощното шкафче, завит във вратовръзката.

— Днес сме на дванайста страница — каза той. — И на тях не им е лесно, бедните дяволи.

— На кого?

— На драскачите, на кого. „Мистиката около убийството на жената в Мутала се сгъстява. Не само местната полиция, но дори държавната комисия по убийствата и нейните рафинирани разузнавачи се лутат в непрогледна мъгла.“ Откъде ги измислят?

Колберг беше пълен и имаше привидно безразлично, дори приветливо излъчване, което бе довело мнозина до съдбоносни грешки.

— „Случаят отначало изглеждаше обикновено дело, но става все по-комплициран. Разследването е крайно секретно, но се работи по няколко линии. Голата красавица в Бурен“… О, я ме целуни по…

Той пробяга с очи по останалата част от статията и хвърли вестника на пода.