Пер Вальо - Роузана (Роман за едно престъпление)

Хотелът се намираше на Големия площад, само на няколко пресечки от железопътната гара, и кратката разходка го ободри. Вече в стаята той си изми ръцете, разопакова багажа и изпи бутилка минерална вода „Медевиватен“, която беше купил от портиера. Остана известно време до прозореца, наблюдавайки площада със статуята, която според него изобразяваше Балтазар фон Платен. После излезе от хотела и тръгна към полицията. Тъй като знаеше, че тя се намира от другата страна на улицата, остави шлифера на закачалката.

На охраната на входа каза кой е и веднага бе упътен към стая на първия етаж. На вратата й пишеше „АЛБЕРГ“.

Мъжът зад бюрото бе широкоплещест и набит, леко оплешивял. Блейзерът му висеше на облегалката на стола, а той самият пиеше кафе от картонена чашка. Една цигара димеше самотно на ръба на пепелника, вече препълнен с угарки.

Мартин Бек имаше навика да се приплъзва през вратите, което много дразнеше някои хора. Твърдяха, че притежавал дарбата да се появява в стая, на която току-що е затворил вратата зад гърба си, и същевременно да почука отвън.

Мъжът зад бюрото изглеждаше леко стреснат. Остави чашката и се изправи.

— Казвам се Алберг.

В поведението му имаше нещо изчаквателно. Мартин Бек бе виждал подобно нещо преди и знаеше на какво се дължи. Той беше експертът от Стокхолм, а мъжът зад бюрото — един провинциален полицай, който е започнал разследване. Следващите две минути щяха да бъдат решаващи за тяхното сътрудничество.

— Как ти е името? — попита Мартин Бек.

— Гунар.

— Какво правят Колберг и Меландер?

— Нямам представа.

— Не изглеждаха ли като „това ще го оправим с едно махване на ръката“?

— Горе-долу.

Мартин Бек седна срещу него, извади пакета „Флорида“ и го остави на ръба на бюрото.

— Изглеждаш уморен — каза той.

— Отпускът ми отиде по дяволите.

Алберг изпразни чашата с кафе, смачка я и я хвърли под масата по посока на кошчето за боклук.

Безпорядъкът на бюрото беше забележителен. Мартин Бек се сети за своето в Кристинеберг. Беше съвсем различно нещо.

— Е — рече той, — как върви?

— Никак — отвърна Алберг. — След повече от една седмица нямаме нищо освен онова, което ни казаха лекарите.

По стар навик мина към други формулировки.

— Убита чрез удушаване във връзка със сексуално насилие. Извършителят е брутален. Белези за перверзни наклонности.

Мартин Бек се усмихна. Другият въпросително го изгледа.

— Извадихме я преди осем дни — сякаш се оправдаваше Алберг. — Оттогава не знаем нищо повече. Не знаем коя е, нямаме местопрестъпление, нямаме заподозрени. Нямаме нито една следа, която да води към някаква смислена връзка с нея.

Убита чрез удушаване, мислеше Мартин Бек.

Седеше и прелистваше пачката фотографии, които Алберг измъкна от хаоса върху бюрото си. Снимките показваха басейна на шлюза, екскаватора, черпалката в близък план, трупа върху брезент и върху пейка в моргата.

Мартин Бек постави една от снимките пред Алберг:

— Тази, в която са я разкрасили, трябва да увеличим и ретушираме, после можем да започнем да тропаме по вратите. Ако е оттук — все някой ще я познае. Колко хора можеш да отделиш за тая работа?

— В най-добрия случай трима. Точно сега нямаме хора. Три от момчетата са в отпуск, един лежи в лазарета със счупен крак. Освен градския прокурор, Ларшон и мен в управлението има само осем души. — Започна да брои на пръсти. — Да, от които едната е жена. Някой трябва да върши и другите работи.

— В най-лошия случай ще се наложи да се заемем и ние. Ще отнеме дяволски много време. Как стои въпросът със сексуалните престъпници?

Алберг замислено почука с писалката по предните си зъби. После се разрови в чекмеджето на бюрото и измъкна някакъв документ.

— Разпитахме един. От Вестра. Изнасилвач. Оня ден са го заловили в Линшьопинг, но има алиби за цялата седмица. Според доклада на Блумгрен. Проверил е заведенията.

Постави хартията в зелена папка на бюрото.

Седяха и мълчаха известно време. Мартин Бек почувства спазми в диафрагмата и се сети за жена си и постоянните й натяквания за редовно хранене. Не беше ял цяло денонощие.

Въздухът в стаята тегнеше от цигарен дим. Алберг се изправи и отвори прозореца. Някъде наблизо от радио се чу сигнала за точно време.

— Един часът — каза той. — Ако си гладен, ще изпратя да донесат нещо. Аз съм страшно гладен.

Мартин Бек кимна и Алберг вдигна слушалката. След малко на вратата се почука и момиче със синя рокля и червена престилка влезе с кошница в ръка.