Пер Вальо - Роузана (Роман за едно престъпление)

После направи предварителното си заключение: смърт чрез удушаване, свързано с тежко сексуално насилие. Силни вътрешни кръвоизливи.

На бюрото на Алберг вече се трупаха протоколи от разпити и доклади. Общо взето, можеха да се обобщят в едно изречение: намерена е мъртва жена в басейна на шлюза в Буренсхулт.

Никой не бе обявен за изчезнал в града или околностите му. Нямаше и заявления за издирване, които да отговарят на случая.

Беше пет и четвърт сутринта, валеше. Мартин Бек дълго и грижливо си ми зъбите, за да премахне оловния вкус от небцето си, надявайки се да успее.

После си закопча яката, завърза вратовръзката и вяло се вгледа в огледалото. Вдигна рамене и излезе от банята в хола, премина през дневната, погледна с копнеж към полуготовия модел на учебния кораб „Дания“, с който се беше занимавал до късно предишната вечер, и влезе в кухнята.

През цялото време се движеше леко, на пръсти — отчасти по стар навик, отчасти да не събуди децата.

Седна до масата в кухнята.

— Още ли не е дошъл вестникът? — попита.

— Никога не идва преди шест — отвърна жена му.

Навън вече бе съвсем светло, но мрачно и дневната светлина в кухнята беше сива и мръсна. Жена му не бе запалила осветлението. На това му викаше пестеливост.

Той отвори уста, но я затвори наново, без да каже нещо. Само дето пак щеше да има кавга, а моментът не беше подходящ.

Вместо това бавно забарабани с пръсти по мушамата и погледна празната чаша с нащърбен ръб, украсена със сини рози. Тя ги придружаваше през целия им съпружески живот. Повече от десет години. Жена му рядко чупеше, във всеки случай не нещо, което не можеше да се поправи. Странното бе, че децата бяха същите.

Възможно ли е толкова специфични качества да се предават по наследство? Не знаеше.

Жена му взе каната с кафе от печката и наля. Той престана да барабани по масата.

— Искаш ли сандвич? — попита тя.

Пиеше внимателно, на малки глътки. Седеше попрегърбен в края на масата.

— Наистина трябва да хапнеш нещо — подкани го жена му.

— Знаеш, че не мога да ям сутрин.

— Но трябва — настоя тя. — Особено ти, с твоя стомах.

Той прекара върховете на пръстите по брадата си и усети няколко забравени косъмчета, малки и остри. Отпи.

— Мога да препека малко хляб — предложи тя.

Пет минути по-късно той постави чашата върху чинийката, вдигна очи и погледна жена си.

Върху найлоновата нощница бе облякла червен вълнен пеньоар. Седеше с подпрени на масата лакти и брадичка върху дланите си. Беше руса, със светла кожа и кръгли, малко раздалечени очи. Боядисваше си веждите, но през лятото те бяха изсветлели и сега бяха руси като косата й. Беше една-две години по-възрастна от него и въпреки че значително бе напълняла през последните години, кожата на врата й се бе поотпуснала.

Когато преди дванайсет години се роди дъщерята, тя приключи със службата си в една архитектска фирма и така и не започна работа отново. Когато и момчето тръгна на училище, Мартин Бек й предложи да работи на половин ден, но тя прецени, че не си заслужава. Ленива по природа, беше доволна от положението си на домакиня.

Аха, помисли си Мартин Бек и стана. Тихо изрита синята табуретка под масата, застана до прозореца и се вгледа навън в ръмящия дъжд.

Долу, край паркинга и ивицата трева, пътят се беше проснал лъскав и пуст. В няколко прозореца от отсрещните небостъргачи зад станцията на метрото светеше слаба светлина. Две чайки кръстосваха ниското сиво небе, наоколо не се виждаше жива душа.

— Къде заминаваш? — попита го тя.

— В Мутала.

— Задълго ли?

— Не знам.

— Онова момиче ли?

— Да.

— Мислиш ли, че ще е задълго?

— Не знам повече от теб. Само онова, което пише във вестниците.

— Защо ще пътуваш с влака?

— Другите заминаха вчера. Нямаше смисъл да пътувам с тях.

— Минават те, както винаги.

Той пое дълбоко дъх и се втренчи навън. Дъждът май спираше.

— Къде ще отседнеш?

— В градския хотел.

— Кои взимаш със себе си?

— Колберг и Меландер. Както казах, заминаха вчера.

— С кола?

— Да.

— И ти ще се друсаш с влака?

— Да.

Зад гърба си чу, че мие нащърбената чаша със сините рози.

— Тази седмица трябва да платя тока и уроците по езда на Лилан.

— Нямаш ли достатъчно?

— Не искам да тегля, знаеш.

— Не, разбира се.

Той извади портфейла от вътрешния си джоб и надникна в него. Извади шестдесетачка, погледна я, остави я обратно и пъхна портфейла пак в джоба си.