Пер Вальо - Роузана (Роман за едно престъпление)

Мартин Бек дълго размишлява над факта, че никой не е попитал за нея. Изпита жал към момичето, което никому не липсва, без сам да разбере защо. Или е казала, че заминава? В такъв случай нещата могат дълго да се проточат, докато някой се запита къде е.

Въпросът беше един: колко дълго?

Беше единайсет и половина сутринта на третия ден, откак Мартин Бек бе в Мутала. Стана рано, доколкото съзнаваше — без особена полза. Стоя известно време до малкото писалище, разлиствайки бележника си. Няколко пъти посегна към телефона, мислеше да се обади у дома, но и това не направи.

Сложи си шапката, заключи вратата на стаята и се спусна по стълбите. Креслата във вестибюла бяха заети от няколко журналисти, на пода имаше камери със сгънати стативи, стегнати в ремъци. Един от фотографите от печата пушеше, облегнат на стената при антрето. Съвсем млад мъж, местеше цигарата от единия до другия ъгъл на устата си. Той вдигна своята „Лайка“ и погледна към визьора.

Мартин Бек подмина групата, нахлупил ниско шапката над очите си, повдигна рамене и увеличи крачка. Направи го съвсем автоматично, но винаги дразнеше хората, защото един от репортерите изненадващо кисело подметна:

— Я кажете, ще има ли вечеря за групата по разследването?

Мартин Бек промърмори нещо, сам не знаеше какво, и продължи към изхода. Секунда преди да отвори вратата, чу щракване, което означаваше, че фотографът е снимал.

Бързо тръгна по тротоара, но намали крачка, щом разбра, че е извън полезрението им. Тогава спря нерешително за десетина секунди. Хвърли недопушената цигара, вдигна рамене и пресече към стоянката за таксита. Потъна в задната седалка, потърка с десния показалец носа си и мина обратно покрай хотела. Под периферията на шапката успя да зърне човека, който го заговори във вестибюла. Журналистът стоеше насред антрето и се взираше след колата. Но само за миг, после и той вдигна рамене и се върна обратно в хотелската сграда.

Журналисти и хора от държавната комисия по убийствата често отсядаха в един и същ хотел. След бързи и успешни разследвания обикновено отделяха последната си вечер за обща вечеря, на която доста се пиеше. С времето това беше станало обичай. Мартин Бек не го харесваше, но повечето от неговите колеги бяха на друго мнение.

Въпреки че почти нищо не се случи, успя да понаучи нещичко за Мутала през тези две денонощия. Знаеше поне имената на улиците. „Престгатан“, „Дротнинггатан“, „Йостермалмсгатан“, „Буренсвеген“, „Рекстадсвеген“ и ето че пристигна. Помоли шофьора да го остави на моста, плати и слезе. Застана с ръце върху парапета и се загледа надолу по канала, който минаваше като стълба през дългия зелен склон. Докато стоеше така, си мислеше, че е забравил да накара таксиджията да отбележи сумата в квитанцията, което щеше да предизвика идиотска кавга в касата, ако трябваше да я пише сам. Най-добре би било разходите да се пишат на машина, така изглежда по-внушително.

Все още мислеше за това, докато вървеше по северната страна на канала.

В сутрешните часове преваля няколко пъти и въздухът беше лек и свеж. По средата на склона спря и подуши. Усети слаб чист дъх на диви цветя и мокра зеленина. Спомни си детството — перлена огърлица точно от такива усещания, но това беше преди тютюневият дим и бензиновите пари да успеят да притъпят остротата на сетивата му.

Мартин Бек отмина петте шлюза и продължи покрай облицования кей. В басейна на шлюзовете имаше няколко вързани лодки, а при вълнолома и навътре в Бурен се забелязваха една-две яхти. На петдесет метра от фара гърмеше и трещеше екскаваторът, наблюдаван от няколко чайки, които летяха в лениви широки кръгове. Виждаше се как главичките им се обръщат ту на едната, ту на другата страна в очакване на онова, което черпалката ще измъкне от дъното. Тяхната бдителност и концентрираност бяха удивителни, както издръжливостта и оптимизмът им. Напомняха за Колберг и Меландер, мислеше си Мартин Бек.

На края на вълнолома спря отново. Значи тук е лежала тя. Или по-точно казано, тук нечие изтерзано и измъчено тяло е било положено върху сгънатия брезент, практически на показ на всички. След няколко часа е било отнесено върху носилка от двама делови господа в работни дрехи и после някакъв старец, дето това му е работата, е разрязал тялото, внимателно го е зашил отново и така то е попаднало в хладилната камера на моргата. Той самият не го беше видял. Винаги има на кого да си благодарен.