Пер Вальо - Роузана (Роман за едно престъпление)

— Не е вярно.

— Забравихте, че аз никога не лъжа.

Мълчание.

— В камината ви има натъпкани над сто такива списания.

Реакцията беше бурна.

— Откъде знаете?

— Обискираха жилището ви. Намериха списанията в камината. Намериха и много други неща. Например чифт слънчеви очила, които са принадлежали на Роузана Макгро.

— Нахлувате в къщата ми и се ровите в частния ми живот! И защо?

След няколко секунди той повтори въпроса си. И прибави:

— Не искам да имам нищо общо с вас. Вие сте гаден.

— Добре де, не е забранено да се гледат снимки — вдигна рамене Мартин Бек. — Ни най-малко. В това няма нищо лошо. Жените в тези списания изглеждат като всички останали. Няма особена разлика. Ако снимките представляваха например Роузана Макгро или Соня Хансон, или Сив Линдберг…

— Млъкнете! — изкрещя мъжът. — Не можете да говорите така, не бива да споменавате това име!

— Защо не? Какво бихте направили, ако ви кажа, че Сив Линдберг се е снимала точно в такива списания?

— Лъжеш, дяволе проклети!

— Спомнете си какво ви казах преди. Какво бихте направили?

— Щях да накажа… щях и вас да убия само защото говорите така…

— Мен не можете да убиете. Но какво бихте сторили на онази жена… как се казваше? Да, разбира се, Сив…

— Наказание… щях, щях…

— Да?

— Щях…

— Да я убиете?

— Да.

— Защо?

Мълчание.

— Не бива да говорите така — прошепна мъжът.

По лявата му буза се търкулна сълза.

— Унищожили сте много от снимките — каза спокойно Мартин Бек. — Рязали сте ги с нож. Защо правехте това?

— В моя дом… вие сте били в моя дом! Търсили сте, ровили сте…

— Защо рязахте снимките?

Мъжът неспокойно се огледа.

— Каква полза? — попита той. — Как може човек да живее, след като…

— Защо сте рязали снимките? — повтори въпроса си Мартин Бек, този път високо и силно.

— Това не ви засяга! — истерично викна мъжът. — Дявол! Гадна свиня!

— Защо?!!

— За наказание. И вас ще накажа.

Две минути тишина. После Мартин Бек любезно заразказва:

— Убихте жената на парахода. Не си спомняте, но аз ще ви помогна. Каютата бе малка и тясна, лошо осветена. Параходът пресичаше едно езеро, нали? Нали?

— Бурен — промърмори мъжът.

— Вие бяхте в каютата й и там свалихте дрехите й.

— Не. Тя го направи сама. Започна да се съблича. Искаше да ме зарази с нечистотията си. Беше отвратителна.

— Наказахте ли я? — попита спокойно Мартин Бек.

— Да. Наказах я. Нима не разбирате? Тя трябваше да бъде наказана, беше гадна и безсрамна!

— Как я наказахте? Убихте я, нали?

— Тя заслужаваше да умре. Искаше и мен да омърси. Тя се гордееше с безсрамието си. Не разбирате ли? — изкрещя той. — Трябваше да я убия. Трябваше да убия нечистото й тяло.

— Не се ли страхувахте, че някой може да ви види през илюминатора?

— Нямаше илюминатор. Не ме беше страх. Знаех, че постъпвам правилно, тя си беше виновна. Тя си го заслужи.

— След като я убихте, какво направихте?

Мъжът се смъкна на стола и промърмори:

— Не ме мъчете повече. Защо трябва да говорите за това през цялото време? Не помня.

— Когато вече беше мъртва, излязохте ли от кабината?

— Не. Да. Не помня.

— Тя лежеше гола на койката, нали? И вие я бяхте убили. Останахте ли в каютата?

— Не, излязох. Не знам.

— Къде по-точно се намираше каютата?

— Не помня.

— Под палубата ли беше?

— Не, някъде в дъното…

— Какво направихте с нея, когато вече беше мъртва?

— Не питайте така през цялото време — проплака той капризно като дете. — Не бях виновен. Тя беше виновна.

— Знам, че сте я убили и вие вече го потвърдихте. Какво направихте с нея после?

— Хвърлих я в езерото, не можех да издържам да я гледам! — изкрещя мъжът.

Мартин Бек спокойно го изгледа.

— Къде? Къде се намираше параходът?

— Не знам. Просто я метнах в езерото.

Той изведнъж рухна и заплака.

— Не можех да я гледам, не издържах повече, не можех да я гледам! — повтаряше и сълзите се стичаха по бузите му.

Мартин Бек изключи магнетофона, вдигна слушалката и повика пазачите.

Когато мъжът, който беше убил Роузана Макгро, бе изведен, Мартин Бек запали цигара.

Очите го смъдяха и той ги разтърка с палеца и показалеца си.

Взе писалката от бюрото и написа:

„ХВАНАХМЕ ГО. ПРИЗНА ПОЧТИ ВЕДНАГА.“

Остави обратно писалката, смачка хартията и я хвърли в кошчето. Реши да се обади на Кафка веднага щом си отспи.

Мартин Бек си сложи палтото и шапката и си тръгна. Беше започнало да вали още към два часа и сега земята беше покрита с трийсетсантиметров сняг. Снежинките бяха големи и мокри. Падаха бавно, на големи мързеливи кръгове, плътни и еднакви, и заглушаваха всякакъв звук. Наоколо всичко изглеждаше някак далечно и нереално. Истинската зима най-после бе настъпила.