Пер Вальо - Заключената стая

Къщичката беше малка, на първия етаж освен антрето и кухнята имаше само една стая. Вратата към стаята беше полуотворена. Празно… Домакинът улови погледа на Рьон.

— Неотдавна се разведох с жената — обясни той. — Тя взе част от мебелите, тъй че сега тук не е много уютно. По-добре да се качим горе.

На горния етаж имаше доста просторна стая с камина, пред която беше поставена бяла масичка и няколко разноцветни кресла. Рьон седна, но домакинът остана прав.

— Какво ще пиете? — попита той. — Мога да сваря кафе, а в хладилника може да е останала и бира.

— Благодаря, каквото вземете вие — отвърна Рьон.

— Значи бира.

Ейнар Рьон се огледа. Мебелите не са в изобилие, но затова пък има стереограмофон и доста книги. В кошничката до камината — вестници и списания.

Стен Шьогрен се върна с чаши и две банки бира. Той беше жилест, слаб, червенокос, с рошави коси, които според Рьон имаха нормална дължина. Спортна риза в защитен цвят. Лицето в лунички, весела искрена усмивка. След като отвори банките и напълни чашите, той седна срещу госта, вдигна приветствено чашата си и отпи.

Рьон глътна малко бира и каза:

— Бих искал да чуя какво сте видели в петък на Хурнсгатан. По-добре е да не отлагаме, докато не са избледнели спомените.

Стен Шьогрен кимна и остави чашата си.

— Ако знаех, че там е станал грабеж и убийство, аз щях да се позагледам по-добре и в девойката, и в тези момци, и в автомобила.

— Всеки случай засега вие сте нашият най-добър свидетел — поощрително каза Рьон. — И тъй, вие вървяхте по Хурнсгатан. В каква посока?

— Вървях от Слюсен към Рингевеген. А тази мома изскочи иззад гърба ми и хукна нататък, при това ме блъсна.

— Можете ли да я опишете?

— Страхувам се, че описанието ми ще бъде непълно. Видях я само в гърба и малко отстрани, докато сядаше в колата. От мен е десетина сантиметра по-ниска. Аз съм метър и седемдесет и осем. Възрастта не мога да определя точно, но според мен не е по-млада от двадесет и пет и по-възрастна от тридесет и пет. Обута беше в джинси, от тези сините, обикновени, и в синя блузка или палтенце, извадени над панталона. На обувките не обърнах внимание, а на главата носеше шапка, също от джинсова материя с широка периферия. Косите й бяха светли, прави и не толкова дълги, както сега ги носят много момичета. На рамото й висеше чанта, зелена, американски военен фасон.

Той извади от джобчето на ризата си пакетче цигари и предложи на Рьон, но той отрицателно кимна с глава.

— Забелязахте ли нещо в ръцете й?

— Не зная, не съм уверен. Може и да е имало.

— А фигурата й? Слаба, пълна?..

— Според мен — нормална. Нито слаба, нито пълна.

— Лицето й, значи, съвсем не сте видели?

— Само за секунда, докато сядаше в колата. Но тази нейна шапка, пък и очилата големи…

— Ако я срещнете, ще я познаете ли?

— По лице няма да я позная. В друго облекло, в рокля, да речем, също едва ли.

Рьон сръбна замислено от бирата. След това попита:

— Абсолютно ли сте сигурен, че това беше жена?

Домакинът го погледна удивено, сбърчи вежди и произнесе нерешително:

— Не знам, стори ми се, че е жена. Но сега… сега започвам да се съмнявам. Просто така я възприех, нали тези неща се усещат несъзнателно — момче ли или момиче, макар че по външния вид не винаги може да се съди. Но да се закълна не мога, питайте ме какви са й гърдите — не мога да ви кажа.

Той погледна към Рьон през цигарения дим и продължи бавно:

— Вие сте прав наистина. Защо непременно да е жена, би могло да бъде и мъж. Дори така всичко изглежда по-вероятно, не съм чувал досега момичета да грабят банки и да убиват.

— Значи, вие допускате, че тази личност би могла да бъде и мъж?

— След това, което ми казахте… Ама, разбира се, мъж ще е, че как иначе.

— А другите двама? Можете ли да ги опишете? И колата?

Шьогрен дръпна още веднъж и хвърли угарката в камината, където се виждаха купчина фасове и употребени кибритени клечки.

— Колата беше „Рено-16“, в това няма грешка. Светлосива или бежова, не знам как точно се казва този цвят, но във всеки случай беше почти бяла. Номерът не запомних, но помня буквата „А“ и две тройки. Или три… но не по-малко от две и според мене стояха някъде по средата.

— Сигурен ли сте, че буквата беше „А“? Да не би да е било „АА“ или „АБ“?

— Не, само „А“, сигурен съм. Имам отлична зрителна памет.

— Това е великолепно — отбеляза Рьон. — Де да имахме винаги такива свидетели.

— Точно така. Четохте ли „Аз съм фотоапарат“? От Ишерууд.