Пер Вальо - Заключената стая

— Обърна ли внимание на облеклото на покойника?

— Не особено. Трупът беше вече изгнил. Какво можеше да има на него, освен някакви парцали. Изобщо аз мисля, че това не играе някаква роля.

— Ти веднага разбра, че покойникът е бедняк и е живеел самотно. Че не е видна личност.

— Точно така. Ако се нагледаш като мен на всякакви пияници и негодници.

— Е та?

— Това, че аз си познавам публиката.

— А ако покойникът заемаше по-високо обществено положение? Тогава, мисля, щеше да работиш по-щателно, нали?

— Че какво, човек трябва да има всичко предвид. И без това сме претрупани от работа.

Алдор Гюставсон огледа кабинета.

— Вие тук може би да сте по-хайлази, но при нас работата ни е затрупала. Нямам желание да наподобявам Шерлок Холмс, щом ми попадне някой мъртъв бедняк. Имаш ли да ми кажеш още нещо?

— Да. Искам да отбележа, че си водил това дело извънредно лошо.

— Какво?

Гюставсон стана. Май едва сега той се усети, че Мартин Бек може да навреди на кариерата му.

— Почакай — измърмори той. — Само за това, че не съм забелязал някакви кървави петна и несъществуващия пистолет.

— Тези пропуски не са най-главното — прекъсна го Мартин Бек. — Макар че също са непростими. По-лошото е, че си позвънил на съдебния лекар и си дал указания, които се основават на предвзети и неверни съждения. Освен това си объркал главите на полицаите и те са повярвали, че делото е елементарно и че на теб ти е достатъчно само да влезеш в стаята, да й хвърлиш един поглед, за да ти стане всичко ясно. Заявил си им, че не е нужно да се викат никакви специалисти, след това си се разпоредил да вдигнат тялото и даже не си се погрижил да направят снимки.

— Господи — произнесе Гюставсон. — Но нали старчето се беше самоубило.

Мартин Бек се обърна и го изгледа мълчаливо.

— Тези забележки… трябва ли да разбирам като официално мъмрене?

— Именно, като строго мъмрене. Всичко хубаво.

— Почакай, Защо така, аз ще се постарая да поправя…

Мартин Бек поклати отрицателно глава. Следователят тръгна към вратата. Той явно беше угрижен, но преди да я затвори, Мартин Бек го чу да казва:

— Дърт дявол.

Искрено казано, такъв като Алдор Гюставсон съвсем не е за криминалната полиция, пък и въобще за полицията. Бездарен тип, надут, нахален и без представа за служебните си задължения.

Обикновено в криминалната полиция привличат най-добрите полицаи.

Но щом този човек са го взели за следовател още преди две години, какво ли трябва да се очаква в бъдеще?

Е, добре — първият работен ден е завършен. Утре трябва да отиде и да разгледа тази заключена стая.

А довечера? Ще хапне, каквото има в къщи, след това ще поседи и ще попрелисти книгите, които трябва да прочете. Ще лежи в леглото и ще чака, докато дойде сънят. Сам-самичък. Затворен в себе си.

Ейнар Рьон обичаше природата, дето се вика, затова и стана полицай, работата е подвижна, повечето време си на чист въздух. Но с годините, изкачвайки се по служебната стълбичка, той все повече се превръщаше в кабинетен работник и на чист въздух — ако такъв израз изобщо може да се употреби по отношение на Стокхолм — излизаше все по-рядко. За него стана жизнена необходимост да прекарва отпуската си в родните планини край Полярния кръг. Честно казано, той отдавна беше намразил Стокхолм и още на четиридесет и седем години започна да мечтае как ще излезе в пенсия и завинаги ще се върне в Арйеплуг.

Редовният отпуск наближаваше, но Ейнар Рьон се страхуваше, че ще го помолят да поизчака с отдиха, докато не се разкрие това дело с ограбването на банката. И точно заради това, за да ускори разследването, в понеделник вечерта, вместо да се прибере в къщи, във Велингбю, той реши да иде в Солентюн, за да поговори с един от свидетелите.

Ейнар Рьон взе решението да посети свидетеля не само доброволно, тъй като можеше да го призове по каналния ред, но прояви и такова усърдие, че Гюнвалд Ларсон, без да подозира егоистичните подбуди на приятеля си, го попита дали не се е скарал с жена си.

— Аха, не съм се скарал — отвърна Рьон с обичайното за него презрение към логичната фраза.

Свидетелят се казваше Стен Шьогрен. Това беше този тридесет и две годишен шлосер, когото разпита Гюнвалд Ларсон.

Той живееше сам в една типова къщичка на Сонгарвеген. Когато Рьон излезе от колата, Шьогрен беше в градинката пред къщата и поливаше розов храст, но като видя госта, остави лейката и отвори портичката. Избърса ръце в панталоните, здрависа се, след това се изкачи към входа и покани Рьон да влезе.