Патрик Тили - Майсторите на желязото

Тоширо насочи коня си към кея; посрещачите паднаха на колене и когато мина покрай тях, долепиха чела до земята. Това беше знак на почит към шогуна и подчинените му правителствени чиновници, които под негово ръководство направляваха нацията. Ако Тоширо не беше посрещнат както подобава, можеше да нареди незабавното екзекутиране на всеки намерен за виновен за дръзко държане и — както бе доказал отдавна — лично да изпълни присъдата.

Тоширо бавно подкара коня през селото, с темп, известен между самураите конници като „параден тръс“ — наперен ход с висока стъпка. Законите, които задължаваха по-ниските рангове да забиват носове в калта, задължаваха техните началници да се държат по подходящ начин. Когато отмина и последния легнал жител той пришпори коня по виещия се път, който водеше в Йедо.

Пътят криволичеше по тесния неравен полуостров — горната половина на раздвоената рибя опашка на острова. Отдясно на Тоширо в гладкия бряг тихо се разбиваха вълни от Източното море. Отляво земята беше изядена от лагуни и заливи, някои от които се съединяваха, за да образуват при отлив нишки от скала и пясък. Отпред се простираше четиридесет мили открит път. Конят препускаше бодро. Високите тънки пръти зад него се бяха извили грациозно, тесните флагове с извезаните по тях емблеми плющяха на вятъра.

Тоширо Хазе-Гава беше пратеник на вътрешния двор, един от малка, подбрана група самураи, които получаваха нареждания и докладваха директно на шогуна. Макар че тези пратеници не бяха с висок ранг, привилегированият им достъп до върха на властта означаваше, че се радват на височайше благоволение — и понякога завист — от страна на дворцовите длъжностни лица. Това означаваше също, че на тях им се оказваше подобно уважение в къщите на силните феодали, чието гостоприемство често беше предназначено да развърже езиците.

Пратениците на вътрешния двор бяха очи и уши на шогуна, говореха с неговия глас, носеха най-съкровените му мисли до най-далечните краища на владенията му. Поради общественото им положение официално те не се водеха част от мрежата от шпиони и информатори на шогуна, но между интригантите и жадните за власт бяха известни като канал за деликатна информация, събирана от важни правителствени агенти — мъже и жени, които играеха много роли и приемаха много маски.

Ако се начертаеше една въображаема линия през рибния остров на шогуна от върха до опашката и след това се разделеше на три равни части по тази линия, Йедо се намираше близко до чертата, която отделяше втората част на тялото от опашката. Разположен високо, почти на еднакво разстояние от двата бряга, многоетажният летен дворец стоеше настрана от построените наблизо групи самостоятелни ниски сгради. Според един указ, издаден от бакуфу, никаква жилищна сграда не можеше да бъде построена на разстояние една левга от неговите стени и никакъв дом на разстояние десет левги не можеше да бъде населен от други, освен от членове на семейство, обслужващо шогуна или неговите дворцови чиновници.

Изградени от измазани с хоросан каменни блокове от кариерите на Бару-карина, наклонените стени на двореца Йедо се издигаха над дълбок ров, пълен с вода. Кацнал на петдесет фута над рова беше първият етаж със своята дървено-каменна, покрита с керемиди конструкция. Кулите на всеки ъгъл, свързани чрез сложен лабиринт от преградени галерии с богато украсени напречни греди и извити покриви, се издигаха още шестдесет фута нагоре. Всичко това говореше на посетителя за богатство и сила; качества, които неговият първи собственик — прадядото на Йоритомо — беше искал от архитектите.

Входът с широкия извит мост се охраняваше от две кули; едната в края на свързващия път, другата на каменния остров по средата на пълния с вода ров. Дворецът със своите прекрасни градини и езерца и водопади беше също крепост с тайни стълбища, изходи и входове.

Не беше необходимо Тоширо да показва документите си на външната кула. Капитанът на охраната, уведомен от зоркия часовой, го разпозна с помощта на малкия далекоглед и препусна с двама самураи да го посрещне. Капитан Камакура и Тоширо размениха само обичайни поздравления, но в гласовете им се чувстваше топлина. Въпреки разликата във възрастта те бяха стари приятели. Камакура, по-стар с петнадесет години, беше помогнал на Тоширо да усъвършенства владеенето на меча и винаги, когато приятелят му го помолеше, се упражняваше с него и му даваше съвети.