Патрик Тили - Майсторите на желязото

Случилото се бе по волята на Талисмана.

Но разбирането не притъпи болката. Дори сега, почти девет месеца по-късно, когато умът и дните му бяха щастливо запълнени с безброй проблеми, възникващи от новите му отговорности, невидимата рана понякога се отваряше и му отнемаше новонамереното задоволство. За щастие майсторите на желязо имаха едно силно лекарство за този вид болка — една огнена течност, наречена саке , която му даваше нов, безразсъден кураж, правеше езика му остър, събуждаше желания, които неговите прислужнички робини с готовност задоволяваха. И когато цялата страст беше задоволена и горчивата болка притъпена, настъпваше… забрава.

Летният дворец на Йоритомо То-Йота беше разположен в Йедо на Арон-гирен, голям земен участък, който той беше кръстил „Плаващото владение“. Йедо беше име на дворец, взето от далечното минало на собствената му раса; Арон-гирен беше име, дадено от народа на отдавна измряла нация, населявала някога земята, върху която бе построен дворецът — остров с формата на раздвоена рибешка опашка, простираща се в Източно море. Нарисуваната на ръка върху коприна карта на стената на покрития с книги кабинет показваше неговата голяма глава на акула, лежаща близко до сушата, с няколко по-малки острова, хванати като лещанки в отворената й уста. Дълги тесни пясъчни рифове притискаха в прегръдките си корема на акулата като риби лоцмани, надяващи се да намерят отпадъци за угощение.

Няколко други острова лежаха между Арон-гирен и сушата; най-големи бяха Ста-тана и Мана-тана; други като Гово-наса и Ерис-ирен бяха съвсем малки. Те също съставяха част от владението на Йоритомо и в зависимост от големината си имаха едно или повече защитени с оръдия пристанища и гарнизон. Ден или нощ никакъв съд, бил той морска джонка или плоскодънна рибарска лодка с едно гребло, не можеше да избяга, без да бъде открит от вечно бдящите патрулни кораби, които кръстосваха наоколо, а когато Йоритомо беше на острова, на никого не се разрешаваше да влезе в Арон-гирен без специален пропуск. Бдителността на гарнизона предпазваше острова от нашествие от деликатно наричаните „чуждестранни тела“ и осигуряваше безопасно придвижване на Йоритомо, семейството му и неговия високопоставен антураж при техните пътувания до и от огромните имения на сушата.

Фамилията То-Йота, която се беше изявила като една от водещите самурайски фамилии през миналото столетие, държеше юздите на властта през последните осемдесет и две години. Йоритомо, нейният сегашен глава, беше шести пореден член на семейството, който носеше титлата шогун, върховен владетел на Ни-Исан, Земята на изгряващото слънце. Фамилията То-Йота беше постигнала това превъзходство над другите чрез безпрецедентното умение на своите воини и с помощта на своите съюзници — други феодали, които бяха рискували живота на роднините си, като бяха издигнали флаговете си до този на прапрапрародителя на Йоритомо.

През старите дни задачата за управление на Ни-Исан бе била по-лесна. В онзи първи период на бързо завоевание след пристигането на корабите — историческата „Седма вълна“ — бе имало само шепа феодали, но през следващите столетия в граничните райони се бяха появили нови родове, забиващи знамената си по Западните хълмове и в земите на юг от Аваши-тана. Сега там имаше седемнадесет силни владетели; седемнадесет фамилии, поддържани от армии от самураи, всеки обвързан със свещена клетва за вярност; някои дори обвързани още по-тясно, с кръвна връзка.

Тъй като основната структура оставаше непроменена, управлението на Ни-Исан трябваше, на теория, да не е никакъв проблем. Като шогун Йоритомо можеше да изисква безпрекословно подчинение от поданиците си — от най-силния феодал до последния селянин или рибар. Той имаше власт над живота и смъртта им, неговите решения по тези въпроси не можеха да се оспорват. С прост, пренебрежителен жест и без никакво обяснение можеше да заповяда на някой самурай да направи сепуку — едно ужасно болезнено самоубийство, запазено единствено за самураи, и те с готовност се подчиняваха с достойна за възхищение сила на духа.

На практика нещата не бяха толкова прости. Ако бяха, шогунатът нямаше да има скрити врагове и нямаше да е необходимо бреговете на Арон-гирен да се охраняват срещу „чуждестранни лица“. Великият някога Да-Тсуни още щеше да е на власт, а То-Йота още щеше да сече дърва сред осеяните с езера хълмове по северните граници. Върховната власт на шогуна можеше да се поддържа само ако държателят на този пост проявяваше решителност, съчетана с неотслабващо спазване на традицията и желязна воля. Но беше също така вярно, че онзи, който не се замисляше върху последствията от едно необратимо решение, не оставаше дълго на власт. Действието предизвика противодействие. Това беше основен закон. Непоклатимо правило. Шогунът може да беше дълбоко уважаван от масата нискостоящи поданици, но за своите събратя феодали той беше пръв между равни, а не недосегаем бог-император. Деспотичното поведение вече не се толерираше. В днешно време изкуството на управлението се състоеше в поддържането на равновесие. И въпреки силната философия на бушидо изборът, повече или по-малко, вече не беше просто между правилно и погрешно, а между по-малката от две злини.