Патрик Тили - Майсторите на желязото

— Ако е начертано да избягаме, ще успеем. Тревожи ме, че Брикман вече не е сам. Защо тези майстори на желязо му помагат? Той не ми казва нищо за тях. С теб говори ли?

Странно. Докато боята покриваше все по-голяма част от тялото му, той говореше все по-малко и по-малко с гласа на облачния воин.

— Той каза, че трябва да му вярваме.

Кадилак отново се засмя горчиво.

— Какво друго може да каже?

— Ти четеш ума му.

— Да. Но не мислите му. Ти си по-близко до него, отколкото аз ще бъда някога. Ти можеш да четеш сърцето му и да виждаш душата му.

— Понякога…

— И какво виждаш?

Клиъруотър го заобиколи на колене и започна да оцветява лицето му.

— Любов. Смърт. Предателство. Ново начало…

— Ще бъдеш ли отнета от мен?

Тя начерта една тънка линия на бузата и на врата му.

— Не знам. Ти четеш камъните. Но каквото и да се случи, част от мен ще е винаги с теб.

— Но ти няма да бъдеш.

Клиъруотър хвана брадичката му.

— Ако ти трябва да бъдеш меч на Талисмана, силата ти не трябва да дойде от мен, а от самия теб. — Тя притисна пръст към сърцето му. „По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — помисли Кадилак. — О, мила Майко! Защо животът е толкова труден и пълен с болка?“

Облечен като мют, Кадилак беше вкаран при другите в бараката. Това беше първото му сблъскване с живота в Ни-Исан като тревна маймуна. Вонеше на изпражнения, малкото храна беше безвкусна. И най-лошо от всичко — нямаше саке.

По-късно дойде Сайд-Уиндър и Стив говори с него през една пролука между летвите.

— Как те пуснаха от кораба?

— Пак авария. Всички слязоха на брега, с изключение на техниците.

— Дойде да се сбогуваме ли?

— Не. Идвам с вас. — Твърдо стиснатите устни на „мексиканеца“ се разтеглиха в щастлива усмивка. — Какво ще кажеш?

Стив също се усмихна.

— Няма ли да ти липсват израстъците?

— Не си прави глупави шеги. Не мога да издържам повече.

— Вярвам ти. Слушай. Тъй като си тук и тъй като ще пътуваш с нас, има нещо, което умирах да те попитам.

— Какво?

— Забелязах, че имаш много приятели с дръпнати очи. Би ли ми казал как го правиш?

Слънчевата усмивка на Сайд-Уиндър се превърна в лукаво хилене.

— Не мога, амиго. Питай Майка, когато се върнеш в Рио Лобо.

— Мислиш ли, че ще ми каже? — Идеята Карлстром да разкрие тайната изглеждаше абсурдна.

— Не знам…

— Но ще ми кажеш поне как ще се измъкнем оттук.

— Тръгваме довечера с малка рибарска платноходка, след това ни прехвърлят на две надувни моторни лодки и пресичаме на място, наречено Лонг Пойнт на другата страна на езеро Ери.

— Там ли ще ни вземе Майка?

Сайд-Уиндър кимна и продължи:

— Призори пристигат два скайрайдъра. Ще вземат по един от нас на предната седалка и по двама в товарния отсек. Ако не ни свалят по пътя за дома, в полунощ ще сме живи и здрави под земята.

Стив се намръщи.

— Обещах на Джоди и Келсо, че ще се отнесем честно с тях. Те много ни помогнаха. — Той спря, очите му проучваха лицето на мексиканеца. — Не бих могъл да си свърша работата без тях.

— Те няма за какво да се тревожат — каза Сайд-Уиндър. — Федерацията се грижи за хората си. Но какво ще правиш с тревните маймуни?

— Може да имам проблем. След като видят скайрайдъри…

— Да. Е, там ще бъдеш ти, аз и двамата пилоти. Но няма причина да възникнат затруднения. Твоят приятел нали обича алкохола.

— Но жената не пие.

— Винаги има първи път, амиго. По дяволите, когато стигнем другата страна, ще трябва да го отпразнуваме, нали?

— Прав си.

— Значи ще получим малко пиене, може би и малко трева. После постъпваме във въздушните сили.

— Става.

Сайд-Уиндър сбърчи нос.

— Ей, ама тук наистина вони!

— Малко.

— Как ти е кракът?

Стив вдигна рамене.

— По-добре, отколкото без него.

— Окей. — Сайд-Уиндър намигна. — Довиждане засега.

Стив отиде при Джоди и Келсо. Клиъруотър и Кадилак седяха на сламата в другия край на бараката.

Келсо замислено гледаше към мястото, където беше стоял Сайд-Уиндър. После каза:

— У този човек има нещо, което ме безпокои.

— Не трябва. Той е един от нас — каза Стив и седна до него.

— Ясно де — изсумтя Келсо. — Федерален агент.

Джоди ги погледна, но не каза нищо.

— В тайно споразумение с динките…

Стив кимна.

— За мен също беше изненада. Но това просто доказва, че колкото и далеч да си, никога не можеш да избягаш от Първото семейство.

Келсо кимна тъжно.

— Знаят ли те колко рискувахме, като ти помагахме?