Патрик Тили - Майсторите на желязото

Стив поддържаше ежедневен контакт с едрия „мексиканец“, но не каза на другите каква е истинската им връзка, нито каза на Сайд-Уиндър какво е научил за връзките на АМЕКСИКО с анонимната тайна организация, за която работеше мъжът с приличащото на череп лице, нито че го е разкрил като един от посредниците.

За малкото време от присъединяването си към АМЕКСИКО Стив беше научил, че оперативните работници не се запознават с подробностите на задачите на колегите си. Никой не задаваше въпроси и не отговаряше на въпроси без разрешение от Центъра за контрол на операциите в Рио Лобо. Сайд-Уиндър дори не запита как той и неговите приятели са стигнали до Ари-бани. Колкото се отнася до него, това не беше работа на Стив, както той му беше казал ясно, когато Стив се беше опитал да говори за бягството от Херън Пул. Неговата работа беше да осигури безопасното им пристигане в Бу-фаро — и оттам до равнините. Извън това не искаше да знае нищо.

Без възможност да види друго през решетката на трюма, освен небе, Стив прекара по-голямата част от пътуването седнал до Клиъруотър. Джоди и Келсо си бяха намерили някаква ниша между балите на няколко метра встрани. Това сигурно бе странно изживяване за тях. И двамата преди това открито презираха мютите. Сега обаче бяха с оцветена кожа — знака на смъртните си врагове, и поне за момента животът им зависеше от това колко успешно могат да играят тази роля.

От погледите им, докато им боядисваха кожите, беше ясно, че разбират иронията на ситуацията. Тя ги беше принудила да преразгледат собствените си вярвания и предразсъдъци. Нещо наистина трудно, след като цял живот са ти го набивали в главата — както Стив беше открил за себе си.

Съществуването на мюти с чиста кожа беше първата им голяма изненада. Фактът, че някой с уменията на Кадилак е всъщност мют, беше още по-смущаващ — а Клиъруотър съвсем ги беше сащисала. Силата, която беше отключила срещу майсторите на желязо, ги беше стреснала и беше довела до неловко мълчание между тях.

Стив разбираше този проблем. Той се беше почувствал по същия начин, когато за първи път беше станал свидетел на нейните сили. На Джоди и Келсо им беше трудно да свържат отмъстителната почти свръхчовешка фигура, държала майсторите на желязо като вързани, докато те трескаво носеха ракетите, с младото стройно синеоко момиче, сложило глава на рамото на Стив.

Но те не я познаваха, както я познаваше той. Те не знаеха дълбочината на чувствата, които тя можеше да предизвика, нито топлотата на нейния отклик. Те виждаха в нея само една машина за смърт, която за момента беше изключена.

Те не знаеха, че тя е просто канал, по който Талисмана влиза в света.

Клиъруотър беше изцедена физически и емоционално от жестокия характер на силите, които се бяха излели чрез нея. Принудителното закъснение преди качването на кораба й беше дало възможност да си почине, но тя остана тиха и унила.

Стив сложи ръка на рамото й и я притегли до себе си.

— Доволна ли си, че се връщаш у дома?

Тя притисна чело до бузата му.

— Щастлива съм, че съм с теб.

— Това не е истински отговор. Какво чувстваш към племенните си сестри и братя? И към Мистър Сноу?

— Не съм ги забравила. Но е трудно да мисля отвъд този момент. Когато сме заедно, думите свършват с теб и мен.

— Да — промърмори Стив. — И аз се чувствам така.

„Но не сега. Времето за вземане на решение идва…“

— Кога ще завърши това пътуване?

— Единственото, което мога да ти кажа, е, че ще пътуваме около ден и половина до Бу-фаро. След това вече ще сме на територията на Плейнфолк — и ни чака дълго ходене. — При тази перспектива той разтри раната на бедрото си.

„Браво, Стив. Намери най-подходящия момент.“

Клиъруотър се поизправи, така че да може да вижда лицето му.

— Човекът, който ни срещна като кацнахме, и другите, които ни докараха до кораба. Какво знаеш за тях? Кои са те?

— Приятели — отговори Стив.

— Как е възможно? Те са майстори на желязо.

— Вярно.

— И мютът, който ни охранява, но не е от Плейнфолк. И той ли е приятел?

Стив хвана ръцете й и ги стисна.

— Слушай! Няма значение кой е той . — Той понижи глас. — Обещах на Мистър Сноу, че ще те върна жива и здрава. За да стигна дотук, лъгах, мамих, убивах… и съм готов да го направя пак.

— И аз убивах заради теб — прошепна тя. — Много пъти. Защо не ми кажеш…

— Не ме питай каква е истината! Аз вече не знам какво означава тази дума! Тя е мираж над нажежен от слънцето пясък! Единственото нещо, което е истинско за мен, е силата, чувството… или каквото е там, което ни свързва. Може би се нарича „любов“ или може би има друга дума за него, която ти и аз не знаем. Онова, което наистина зная, е, че то никога няма да се промени.