Патрик Тили - Майсторите на желязото

Клиъруотър го изгледа изпитателно и после с една изпълнена с копнеж въздишка, която, изглежда, означаваше, че тя знае нещо, което той не знае, каза:

— Това е вярно, облачни воине. Силата на любовта не може да бъде разрушена. Но може би светът ще ни промени…

Беше истинско щастие, че избраха да пътуват дегизирани като мюти, а не като пленени трекери. При честите товарни и пътнически спирки Сайд Уиндър видя на кейовете войници и ги чу да питат капитана дали превозва дълги кучета. На няколко пъти на кораба се качваха пристанищни власти и войници, които преглеждаха митническата декларация за стоката и списъка на пътниците, след това проверяваха трюма, като осветяваха тъмните ъгли, където можеше да има скрити пътници. Влязоха дори в каютата на Кадилак. Никой не го беше предупредил, че това може да се случи, но мютът не изгуби присъствие на духа. Той беше започнал да се радва на почтителното отношение към „Йоко Ми-Шима“ и играеше ролята идеално — чак до веене с ветрило. Учтивите въпроси на офицера получиха също толкова учтиви и дори изискани отговори. Никой не подозираше, че лицето зад маската не е това, за което се представя, и дори не му поискаха документите за преглед.

Първият човек за свръзка им беше казал, че ги посрещат на пристанището — и отново организацията на мъжа с приличащото на череп лице уреди всичко. На борда беше изпратена носилка за „Йоко Ми-Шима“, а двама корейски чиновници преведоха „мютите“ през всички бюрократични процедури и ги изведоха от пристанището.

Стив и другите нямаха представа кой какъв е и какво казва, докато не останаха насаме с Кадилак. Тогава стана ясно, че чиновниците били наети от един богат търговец на роби — човек, чието име Сайд-Уиндър беше казал на Стив по време на случайната им среща на пристанището в Ари-бани. Това беше още едно доказателство за връзките на „мексиканеца“ с джапите. Докъде се простираше това споразумение между Федерацията и майсторите на желязо?

Под свистенето на пръчката на чиновника окованите Стив, Джоди, Келсо и Клиъруотър следваха носилката по оживените улици към внушителното жилище на търговеца на роби. Само Кадилак беше поканен да влезе през предната врата; тях ги отведоха в една барака отзад и ги заключиха.

Имаше още бараки, в които имаше други мюти. На пода от дървени летви имаше тънък пласт мръсна слама. Имаше ведро с вода за пиене или миене — при условие, че някой имаше желание да се мие — и друго ведро за ходене по нужда. Голяма крачка назад от луксозните жилищни помещения, които Стив беше открил в Сантана Дийп.

От разменените вулгарни бележки, които Кадилак беше дочул, докато го носеха от пристанището, му стана ясно, че неговите услуги — или по-скоро услугите на маскираната дама — са за търговеца на роби. Сред смях и шеги един словоохотлив език разкри, че въпросният господин не жалел средства за интимни запознанства с дами от висшето общество.

За радост на Кадилак през нощта новият му собственик не направи никакъв опит да получи равностойността на парите, които беше платил. Следващата сутрин, когато се поздравяваше за късмета, че е бил удобно настанен, докато задниците на другите бяха мръзнали в бараката, охолният му парфюмиран живот изведнъж свърши. Един от корейските чиновници, които бяха посрещнали „Йоко Ми-Шима“ на пристанището, влезе в спалнята, нареди на мюта да вземе торбата си, после отвори една тайна врата и по някакво тясно стълбище вкара Кадилак в мазе, осветено от няколко фенера. Долу го чакаше Клиъруотър. Чиновникът каза на Кадилак да свали маската, перуката и дрехите си, взе ги и се качи горе. Клиъруотър коленичи.

Кадилак послушно коленичи до нея и извади комплект бои за тяло.

— Достатъчни ли ще са?

— Да.

Тя нарисува с пръсти познатите линии върху гърба му и запълни кожата между тях с различни бои. Бяха правили това един на друг, откакто тя беше избрана от съвета на старейшините на племето за негова спътница. Връщането към нашареното тяло беше последната стъпка в осъзнаването, че съдбата му е свързана с Плейнфолк. Докато работеше с водоустойчивото багрило върху кожата на Кадилак, Клиъруотър тихичко си пееше една от огнените песни на М’Кол, която и двамата знаеха много добре.

— Тъжен ли си?

— Не. Това, което става, е по волята на Талисмана. — Кадилак въздъхна. — Но сегашното ни положение ме тревожи.

— Страхуваш се, че може да се случи нещо, което да попречи на бягството ни?

Кадилак вдигна рамене.