Патрик Тили - Майсторите на желязото

Тоширо чакаше да получи следващия удар.

— Не знам доколко това е истина, но той твърди, че сестра ми е била твой главен информатор по отношение действията на съпруга си извън дома. В частност за неговите връзки с жената дълго куче. Или тревната маймуна, както изглежда.

Когато не последва никакъв отговор, Йоритомо продължи:

— Тя ми каза, че иска да се омъжи за теб. — Той повдигна вежди — може би с надежда да предизвика отговор.

Тоширо отново не каза нищо.

— Знам точно какво си мислиш и съм съгласен — каза Йоритомо. — Много прибързано от нейна страна. Но ти знаеш какви са жените. Моля… не ме разбирай погрешно. Ти произхождаш от добър род. Не е необходимо да изброявам качествата ти. От момента, в който ти се присъедини към групата на пратениците, те смятам за член на нашето семейство. И сега моята сестра иска да направи това официално.

— Го-господарю — изпелтечи Тоширо. — Аз… аз никога не съм се надявал, че…

Йоритомо му махна да замълчи.

— Скъпи ми приятелю, не мога да се сетя за никой друг, когото бих предпочел да имам за зет. Наистина е така. Аз мога да си затворя очите за това объркване с мютите. Но поради твоята гордост ти си извършил още по-голяма глупост. — Шогунът отвори един малък лакиран шкаф зад себе си, извади грижливо сгънат лист хартия и го хвърли на рогозката между тях.

— Ако не беше изпратил това писмо…

Тоширо го позна от начина, по който беше сгънато, и по водния знак на хартията. Беше писмото, написано до командира на южната област на владението на Се-Ико, с което той го информираше за местонахождението на лагера на ронините и как може да влезе. Писмото, за което беше платил на един дребен търговец, та да го пусне вместо него в Ари-дина.

Гърлото му се сви и той прошепна прегракнало:

— Аз убих също Нобуро Нака-Джима и двамата му другари.

— Йеясу ми каза. — Йоритомо поклати уморено глава. — Защо? Какво на земята накара теб от всички хора да направиш такова нещо?

Тоширо въздъхна.

— Един сериозен недостатък в характера ми. Не мога да понасям да греша. — Той наведе глава. Имаше и други причини, но сега не беше необходимо да ги засяга.

— Ти, естествено, разбираш, че това е особено скандално престъпление… заради което трябва да бъдеш одран, след това изтърбушен и накрая сварен жив, нали?

— Да, господарю.

— Но ти направи нещо още по-лошо. Ти ме вкара насила в ръцете на корумпирани, безнравствени хора. А това е непростимо. Но поради чувствата, които някога имах към теб, и заради сестра ми ще ти спестя унизителната смърт, която заслужаваш. Надявам се да не покажеш никаква слабост утре сутринта.

Тоширо падна напред да целуне рогозката в знак на унизителна благодарност. Устните му докоснаха фаталното писмо.

Когато се изправи, Йоритомо попита:

— Кой ще присъства?

— Капитан Камакура.

— А, да… капитанът с петте красиви дъщери…

Тоширо каза на капитан Камакура за работата, която трябваше да свърши малко след изгрев-слънце, после се оттегли в квартирата си в двореца и спа спокойно няколко часа преди един слуга да го събуди. След ритуалното почистване на тялото си той се помоли пред малкия параклис в стаята, после написа кратко, но изразително писмо на госпожа Мишико. Даде писмото на слугата, даде му и пари — гаранция за дискретно предаване, облече една пелерина и отиде в каменната градина.

Като знак на личните си чувства шогунът му беше разрешил да извърши сепуку на верандата. Увит в пелерината си, Тоширо прекара два мълчаливи часа в тъмната, обвита в мъгла градина. Отначало не виждаше почти нищо, но после нощта отстъпи пред дрезгавината, мъглата започна да се разсейва и всичко се виждаше съвсем ясно.

В смъртта той щеше отново да потъне в тъмнина; тъмнина по-дълбока от всяка, която беше виждал. Ако умреше лошо, щеше да бъде захвърлен в пъкъла завинаги; ако умреше добре, душата му щеше да се извиси към светлината, която струи от лицето на Амерацу-Омиками.

Когато слънцето изгря, капитан Камакура се появи, следван от четирима прислужници с нещата, които Тоширо щеше да поиска. Той се изправи и застана настрана, докато слугите постлаха сламени рогозки с изискваната големина, по края с бяла коприна. После сложиха голяма бяла възглавница, на която пратеникът щеше да коленичи. Пред нея беше поставен лакиран поднос с къс, остър като бръснач кинжал.

След като всичко беше подредено, Тоширо подаде пелерината си на един от прислужниците и четиримата се оттеглиха. Пратеникът прегърна капитан Камакура и му благодари за готовността да е негов каишаку-нин , коленичи на бялата възглавница и пое бавно няколко пъти дъх — съсредоточаваше се върху финалния акт, който трябваше да извърши, без да прояви и най-малко колебание или страх. За истинския самурай смъртта беше „лека като перо“ и той всяка сутрин се събуждаше готов да я посрещне.