Робърт Дохърти - Зона 51 - Легендата

Когато първите лъчи на слънцето озариха източния хоризонт, тя излезе от дупката. Наметалото й бе разкаляно, косата й — покрита с пръст, а по нежната кожа на дланите й личаха мехури.

Тя взе на ръце сгърченото тяло на мъжа си и го положи в гроба. Допря ръка в бузата му за известно време, сетне се изправи, бръкна в джоба и извади огърлицата с пресечения медальон. Погледа го известно време, сетне пъхна ръка под наметалото си и извади още една подобна огърлица, която обаче бе съвсем здрава. Наниза счупения медальон на веригата до здравия и закачи веригата на врата си. Сетне сведе поглед към мъжа си и му заговори на техния роден език:

— Десет хиляди години! Обичах те всеки ден от тези безкрайно много години. Ще те помня и обичам и през следващите десет хиляди.

С обляно в сълзи лице Донхад започна да заравя гроба. Привърши след около час, извърна се и пое на юг, където трябваше да изпълни още една, последна задача.

Мерлин вдигна ръка и малката група Наблюдатели спря. Право към тях се спускаше сияещ златист кораб. Неколцина от Наблюдателите извикаха уплашено и се проснаха на земята. Корабът се приземи на няколко метра пред тях, в горния му край се отвори люк, през който излязоха мъж и жена, както и още едно същество, което очевидно не принадлежеше към човешкия род. Човеците бяха въоръжени с дълги копия и се спуснаха към Наблюдателите, а съществото остана при кораба.

— Идвам да взема Граала — обяви жената, когато се приближи на метър от Мерлин. Тя държеше копието така, че при нужда да може да го използва веднага.

Мерлин се поколеба.

— Ако не ми го дадеш, ще умреш и пак ще го получа. Освен това искам да ми предадеш и меча.

— Не!

Жената наведе копието така, че острието му да опира гърдите на Мерлин.

— Дай ми Граала и Екскалибур!

Някой извика зад гърба на жената. Тя се подвоуми, сетне погледна през рамо. Донхад стоеше върху скакалеца, опряла меч в шията на аирлианеца.

— Мечът ще остане при нас — извика тя. — А вие можете да вземете Граала и да го върнете в Архиварната.

Онези, които чакат не реагираха. Донхад притисна по-силно острието на меча в шията на аирлианеца.

— Прави, каквото ти казва — нареди той на своя език.

— Дай им Граала! — обърна се Донхад към Мерлин.

Магьосникът подаде на жената Граала, все още увит в бялото покривало. Донхад не помръдна от мястото си, докато двамата човеци се изкатериха обратно върху скакалеца. Едва тогава прибра меча, скочи долу и отиде при Мерлин. Скакалецът се издигна и се отправи на юг.

— Ще ме потърсят ли пак? — попита Мерлин.

Донхад изпроводи с поглед отдалечаващия се кораб.

— Възможно е, но не мисля. — Тя се обърна към него. — Направи както ти наредих — отнеси меча на покрива на света.

Гиза

Скакалецът се приближаваше в мрака. Той увисна над върха на Голямата пирамида и аирлианецът слезе с помощта на жената от Онези, които чакат . Двамата се спуснаха в Пътищата на Росту и се отправиха към Архиварната. С помощта на скиптъра аирлианецът отвори залата и върна Граала на мястото му.

По обратния път аирлианецът едва вървеше. Когато излязоха от Голямата пирамида, той рухна, останал без сили. Жената го вдигна на ръце и го отнесе в скакалеца.

Сияещият кораб се издигна и се понесе към сърцето на Африка, но малко по-късно аирлианецът издъхна. Когато пристигнаха в Нгоро-нгоро, приземиха скакалеца в кратера близо до езерото и там погребаха извънземния заедно със скиптъра. След това се прибраха в базата и се върнаха към онова, което вършеха най-добре — чакането.

535 г.сл.Хр., Еверест

Бяха изминали шест години. От първоначалните шестима Наблюдатели, които придружаваха Мерлин, бяха останали само двама. Сега те бавно издъхваха близо до него.

А до върха оставаше съвсем малко. Бяха стигнали дотук само благодарение на силата на своята вяра, но човешките тела имат предел на възможностите в борбата със студа и недостига на кислород. Сега тримата лежаха върху тясна площадка, сгушени един до друг. Постепенно единият Наблюдател спря да трепери и утихна, сетне и вторият. Мерлин издъхна последен, без да изпуска меча, който бе донесъл тук от другия край на света.

Но дори в мига на сетния му дъх на устните му трептеше усмивка. Най-сетне, поне веднъж в живота, бе успял.

© 2004 Робърт Дохърти

© 2005 Юлиян Стойнов, превод от английски

Robert Doherty

Area 51: Legend, 2004

Сканиране и разпознаване: rebu, 2007

Редакция: Mandor, 2008 (#)