Робърт Дохърти - Зона 51 - Легендата

Теренът се състоеше предимно от просторни равнини, обрасли с висока трева. В центъра му синееше голямо плитко езеро.

Аирлианецът вдигна черната сфера и надникна с котешките си очи в миниатюрното й екранче. Докато изучаваше информацията, която се изписваше там, изобщо не си даваше сметка, че той самият е обект на наблюдение. Снижаването на „хищния нокът“ и изстрелването на капсулата не бяха останали незабелязани.

Аирлианецът откри онова, което търсеше — върху екранчето заблестя оранжева точка, когато се извърна към езерото. Той тръгна към водата и забеляза, че оранжевата точка става червена и сияе все по-ярко. Точно преди да навлезе в крайбрежните води, огромен воден мехур изплува в средата на езерото. Той спря и вдигна над себе си копието.

От водата изникнаха двама — мъж и жена. Имаха съвсем човешки вид, но и техните очи, като тези на аирлианеца, бяха издължени и червеникави. И двамата държаха копия като неговото. Те излязоха на брега и спряха на около пет метра.

Съществото ги заговори на своя роден език:

— Вие ли сте отговорни за онова, което се случи с Граала и Главния ключ?

— Не — отвърна жената. — Хората са замесени в това. Артад прати своята Сянка да прибере двата предмета.

— Там е и Сянката на Аспасия — рече аирлианецът. — Но никой от тях още не си е изпълнил задачата.

— Защо си тук? — попита го жената.

— За да възстановя нарушеното Примирие, което вие веднъж вече се опитахте да нарушите и да построите предавателя.

— Вече не вярвате ли на вашата Сянка? — попита жената.

— Артад вярва ли на своята?

— Сянката на Артад е само отпечатък — отвърна жената.

Аирлианецът обмисли тази информация.

— И каква е вашата задача?

— Същата като твоята. Да възстановим равновесието.

Невидимо за участниците в този разговор, едно същество наблюдаваше срещата и същевременно се прокрадваше към езерото.

— Бихме могли да работим заедно… — поде аирлианецът, но млъкна, когато забеляза, че жената не го слуша, а с изумление гледа над рамото му.

Аирлианецът се извъртя рязко и животното, което летеше към него, се наниза на острието на копието. Но туловището му продължи напред под инерцията на скока и грамадните му нокти разпориха гърдите на чуждоземеца.

— Ключът… — проговори за първи път мъжът от езерото и посочи с копието си затъкнатия в колана на падналия аирлианец скиптър.

Жената се поколеба. Скиптърът можеше да им осигури достъп до Архиварната. Граалът и Екскалибур не бяха там, но без камъните Граалът оставаше безполезен. Ако вземат ключа и намерят камъните… Разтърси глава, за да прогони тази мисъл. Те бяха Онези, които чакат . Живееха, за да служат на Артад, и очакваха неговото завръщане. И тогава щяха да получат своята награда.

Тя се надвеси над аирлианеца и огледа раната му. Котешките му очи я следяха отблизо. Жената отново се поколеба, сетне протегна ръце и притисна кървящите й краища, опитвайки се да забави изтичащата кръв.

Англия

Докато точеше острието на меча си върху камък, Гауейн не сваляше поглед от шатрата на Артур. Кралят бе останал вътре с Мерлин и още неколцина рицари, за да обсъдят стратегията за следващия ден. Завърналите се съгледвачи докладваха, че армията на Мордред се е изтеглила на юг, от другата страна на тресавището, известно като Камлан.

Една глава се подаде през отвора на шатрата. Парсивал. Най-верният сподвижник на крал Артур.

— Гауейн — подвикна той.

— Да?

— Кралят се нуждае от твоя съвет.

Гауейн приближи шатрата и влезе. Веднага почувства погледа на Мерлин върху себе си.

— Господарю? — обърна се той към Артур.

— Имаш ли предложения за бойния план?

Гауейн изгледа останалите рицари. Никой от тях нямаше никаква представа кой всъщност е Артур. Съдейки по качествата му, оригиналът — Артад — несъмнено бе надарен пълководец, но и отличен водач, който не пропуска да се посъветва с приближените си.

— Сигурно са ви посъветвали да настъпите покрай тресавището и да го използвате за закрила на единия фланг — заговори той.

Артур кимна, без да сваля сините си очи от Гауейн.

— Аз имам друго предложение. Смятам, че ще е най-добре да настъпим срещу вражеския лагер право през тресавището. Мордред е събрал огромен брой рицари. Повечето от тях са с тежки доспехи, по-тежки от нашите. А това не е предимство в тресавището.

Артур го изгледа внимателно, сетне се извърна към своите рицари.

— Това ще направим.

Гауейн не разкри истинската причина за своя избор. Пресеченият терен щеше да доведе до разпокъсване на силите. В създадената суматоха той се надяваше да убие не само Мордред, но и Артур. И което бе най-важно — в тресавището се намираше тайното скривалище на Мерлин.