Дийн Кунц - Единственият оцелял

Джо потърси и намери името на шефа на екипа, отговорен за разследването — Барбара Кристман и четиринайсет специалисти, които работеха под нейно ръководство.

В две от статиите имаше снимки на част от екипажа и пътниците. Не всички от триста и трийсетте души на борда бяха снимани, тъй като стремежът беше да се насочи вниманието към онези жертви, които бяха от Южна Калифорния и се връщаха вкъщи, а не към хората от изток, които идваха на гости на свои приятели и роднини. Тъй като Мишел и момичетата бяха част от семейство „Поуст“, техните снимки бяха на видно място.

Преди осем-месеца тъкмо когато се канеше да се премести в нов апартамент, Джо беше изпаднал в пристъп на болезнена и натрапчива загриженост за семейните албуми и снимки и беше прибрал всички фотографии в голяма картонена кутия с убеждението, че не трябва да човърка раните си, защото това забавя изцелението. Беше облепил кутията с лента и я беше сложил в дъното на единствения килер в дома си.

Сега, докато преглеждаше снимките, техните лица се появиха на екрана и Джо не беше в състояние да си поеме дъх, макар да си мислеше, че ще е готов за този момент. Снимката на Мишел, която беше направена от един от щатните фотографи на „Поуст“, беше уловила нейната красота, но не и нейната доброта и интелигентност, нито нейния чар. Една обикновена снимка, която беше толкова несъвършена, но все пак това беше Мишел. Снимката на Криси беше направена на коледното тържество на „Поуст“, което беше организирано за децата на служители от вестника. Криси се беше ухилила, а лицето й сияеше. Как сияеше! И малката Нина, която понякога искаше името й да се произнася Ниин-а, а друг път Найн-а, се усмихваше с такава леко загадъчна усмивка, сякаш намекваше, че знае някакви вълшебни тайни.

Усмивката й напомняше на Джо за глупавата песничка, която той й пееше понякога, когато я слагаше да спи. Преди да се осъзнае какво прави, той отново започна да диша и се чу да шепне думите: „Найн-а, нийн-а, виждали ли сте я? Найн-а, нийн-а, никой я не знай.“

Нещо вътре в него се скъса и застраши неговия самоконтрол.

Натисна бутона на мишката, за да махне образите от екрана. Но това не изтри техните лица от съзнанието му, по-ясни, отколкото когато ги беше видял, откакто беше прибирал снимките им.

Като се приведе, Джо закри лицето си с ръце и докато трепереше, заглуши гласа в студените си длани: — Да му се не види. Да му се не види. Прибоят шумеше на плажа сега, както и преди, утре ще шуми, както и днес. Часовници и тъкачни станове. Изгреви, залези, фази на луната. Машини тракат, тиктакат. Вечни тактове, безсмислени движения.

Единственият разумен отговор на всичко е равнодушието.

Той свали длани от лицето си. Изправи отново глава и се опита да се концентрира върху екрана.

Беше обезпокоен, че ще привлече вниманието към себе си. Ако някой стар познат погледнеше в преграденото от три страни работно място, за да види какво става, можеше да му се наложи да обяснява какво прави тук, можеше да му се наложи да събере сили, за да бъде общителен.

Намери списъка на пътниците, който търсеше. „Поуст“ му беше спестил време и усилия, като беше изброил отделно тези от мъртвите, които бяха живели в Южна Калифорния. Той изпринтира техните имена. След всяко от тях стоеше названието на града, в който всеки от починалите беше живял.

„Още не съм готова да говоря с теб“ — беше казала фотографката от гробището, от което бе заключил, че тя щеше да му съобщи подробности по-късно.

„Не се отчайвай. Ти ще видиш като другите. “ Да види какво? Нямаше представа. Какво можеше да му каже тя, което щеше да облекчи болката му? Нищо. Нищо.

„… като другите. Ти ще видиш като другите. “ Кои други?

Само един отговор го задоволяваше: другите хора, корито бяха загубили своите обичани близки; хора, които бяха толкова самотни, колкото и той и с които тя вече беше говорила.

Нямаше намерение да я чака да го потърси отново. Преследвачи като Уолъс Блик и съдружниците му можеше да не я оставят жива толкова дълго, че да успее да го посети и да удовлетвори любопитството му.

Когато Джо свърши със сортирането на разпечатките, забеляза белия плик, който Дюи Биймис му даде. Беше го подпрял на една кутия отдясно на компютъра и го беше забравил.

Като криминален репортер от време на време той получаваше сведения и съвети за статии от читатели на вестника, които, меко казано, бяха параноични. Те сериозно и убедено твърдяха, че са изплашени до смърт жертви, подложени на жесток психологически натиск от тайна секта от сатанисти, които действаха в града, или че знаят за зловещи служители от тютюневата промишленост, които заговорничеха да слагат в бебешките храни никотин, или че в съседство до тях живеят приличащи на паяци извънземни, които се представят за семейство корейски имигранти.