Дийн Кунц: Непознати пътища

Изкъпа се и облече единствения си костюм с бяла риза и тъмночервена вратовръзка. Не беше го слагал от пет години. Дрехите висяха на тялото му. Ризата му беше по-голяма с два номера. Джоуи изглеждаше като петнайсетгодишно момче, навлякло костюма на баща си.

Сигурно заради наливането с алкохол метаболизмът му се беше ускорил и той изгаряше всичко, което хапнеше или пийнеше. През декември винаги откриваше, че е отслабнал с половин килограм. След около сто и шейсет години щеше да се стопи съвсем и да се разтвори във въздуха. В десет часа Джоуи отиде в погребално бюро „Девоковски“ на Мейн Стрийт.

Луис Девоковски беше погребалният агент на Ашървил от трийсет и пет години. Той не беше хилав, с жълтеникав тен и прегърбени рамене, както комиксите и филмите представяха хората от неговия занаят, а беше набит, с румени бузи и черна коса. Изглеждаше така, сякаш работата с мъртвите се препоръчва за дълголетие и добро здраве.

— Джоуи.

— Господин Девоковски.

— Толкова съжалявам.

— Аз също.

— Половината град дойде на поклонението снощи.

Джоуи нищо не каза.

— Всички обичаха баща ти.

Джоуи се боеше, че гласът му ще му изневери.

— Ще те отведа при него — рече Девоковски.

Залата за поклонения представляваше тихо помещение с виненочервени килими и завеси и бежови стени, с приглушено осветление. Букети от рози се мяркаха в сенките на полумрака и въздухът беше напоен с аромата им.

Ковчегът беше красив, с полирани медни дръжки. Джоуи беше инструктирал господин Девоковски да осигури най-доброто. Пи Джей щеше да поиска точно това — а и без това щеше да се плаща с неговите пари.

Джоуи се приближи към подиума с колебливостта на човек, сънуващ, че надниква в ковчег и вижда себе си.

В този ковчег обаче лежеше и почиваше в мир Дан Шанън, облечен в тъмен костюм и положен в легло от кремав сатен. Изминалите две десетилетия явно не бяха го пощадили. Дан Шанън изглеждаше смачкан от живота, остарял от грижи и доволен, че краят е настъпил.

Девоковски напусна стаята, за да остави Джоуи насаме с баща му.

— Съжалявам — прошепна Джоуи. — Съжалявам, че никога не се върнах, че повече не ви видях с мама.

Докосна колебливо бледото лице на баща си. Беше студено и сухо. Отдръпна ръка и отново зашепна:

— Поех по грешния път. По една непозната магистрала… и някак… нямаше връщане назад. Не знам защо, татко. Аз също не го разбирам.

Известно време не можеше да продума.

Ароматът на розите като че стана по-тежък.

Дан Шанън можеше да мине за миньор, макар че никога не бе работил в мините. Беше с едро лице и груби черти. Имаше широки плещи, силни, четвъртити пръсти и ръце, нашарени от белези. Баща му беше автомеханик, и то добър, но никога не бе имал достатъчно работа.

— Заслужаваше добър син — най-сетне рече Джоуи. — Добре, че имаш двама синове, нали? — Затвори очи. — Съжалявам. Господи, толкова съжалявам.

Сърцето го заболя от разкаянието и натежа като желязна наковалня в гърдите му, ала разговорите с мъртвите не осигуряваха опрощение. Дори и Господ не можеше да му даде прошка сега.

Щом Джоуи напусна помещението за поклонения, господин Девоковски го посрещна в преддверието на погребалния дом.

— Пи Джей научи ли вече?

Джоуи поклати глава:

— Не успях да го открия.

— Как така не си успял? Та той ти е брат — рече Девоковски и за миг, преди да си възвърне израза на печално състрадание, подходящ за директор на погребален дом, презрението му стана явно.

— Той много пътува, господин Девоковски, Вие знаете това. Вечно е на път, в движение, изследва. Вината не е моя… че не мога да се свържа с него.

Девоковски неохотно кимна:

— Преди няколко месеца четох в „Пийпъл“ за него.

Пи Джей беше типичният писател, разкриващ живота на пътуващия човек.

— Трябва да си дойде у дома поне за малко. Може би и да напише още една книга за Ашървил. Още държа на мнението си, че онази книга е най-добрата му. Когато научи за баща ви, горкичкият Пи Джей ще бъде съсипан. Той много го обичаше.

„И аз го обичах“ — помисли си Джоуи, но не го изрече на глас. Като се имаха предвид постъпките му през последните двайсет години, Девоковски нямаше да му повярва. Ала той наистина обичаше баща си. Господи, истина беше. Майка си — Катлийн — също беше обичал, макар че не отиде на погребението й.

— Пи Джей дойде на гости през август. Остана около седмица. Баща ти го водеше навсякъде. Беше много горд с него.

По коридора се зададе помощникът на Девоковски — напрегнат младеж в тъмен костюм. Заговори с добре отрепетиран шепот: