Дийн Кунц: Светкавица

Петият беше рус мъж с флотски шинел и с ръце в джобовете. Той не се усмихваше, не жестикулираше, не правеше гримаси. Гледаше Лора.

Изминаха няколко минути. Непознатият не откъсваше очи от детето и Боб се притесни. Мъжът изглеждаше прилично, но по лицето му се четеше твърдост и още нещо, което не можеше да се опише с думи и караше Боб да мисли, че този човек е видял и вършил ужасни неща.

Започна да си припомня сензационни истории от булевардните вестници за отвличания и продажби на бебета на черния пазар. Каза си, че се е побъркал и че си въобразява несъществуващи опасности, защото след загубата на Джанет се страхува да не загуби и дъщеря си. И колкото по-дълго русият изучаваше Лора, толкова повече се тревожеше Боб.

Мъжът вдигна очи като че ли беше почувствал напрежението. Двамата се спогледаха. Сините очи на непознатия бяха необикновено ярки, наситени. Боб се уплаши още повече. Притисна дъщеря си, сякаш непознатият се канеше да разбие стъклото и да я грабне. Замисли се дали да не извика някоя от сестрите в отделението и да я помоли да разговаря с мъжа или да разпита за него.

Тогава непознатият се усмихна. Широката, сърдечна искрена усмивка преобрази лицето му. Само за миг престана да изглежда зловещо и придоби дружелюбен вид. Той намигна на Боб и отчетливо произнесе зад стъклото една-единствена дума: „Красива“.

Боб се отпусна, усмихна се, осъзна, че усмивката не се вижда зад маската и кимна в знак на благодарност.

Непознатият пак погледна Лора, намигна отново на Боб и се отдалечи от стъклото.

По-късно, след като Боб Шейн си беше отишъл у дома, към остъклената стена се доближи висок мъж в тъмни дрехи. Казваше се Кокошка. Заразглежда новородените, после погледът му се измести и той видя безцветното си отражение в лъснатото стъкло. Лицето му бе широко и плоско, с ъгловати черти. Устните бяха толкова тънки и твърди, че изглеждаха рогови. Белег от дуел, дълъг около три пръста прорязваше лявата буза. В тъмните очи липсваше дълбочина като че ли бяха изрисувани керамични сфери, подобни на студените очи на акула, кръстосваща сенчестите океански дълбини. Стана му забавно, че неговото лице рязко контрастира с невинните личица на бебетата в люлките зад стъклото. Той се усмихна — рядко за него изражение, което не придаваше топлота на лицето, а го правеше още по-страшно.

Пак погледна през отражението си. Не беше трудно да открие Лора Шейн сред повитите бебета, защото фамилното име на всяко дете беше напечатано на картонче, прикрепено към гърба на люлката.

„На какво се дължи този интерес към тебе, Лора?“, чудеше се той. „Защо животът ти е толкова важен? Защо се изразходва цялата тази енергия за благополучното ти появяване на белия свят? Дали да не те убия още сега и да сложа край на замислите на предателя?“

Можеше да я ликвидира, без да му мигне окото. И преди беше убивал деца, макар и не толкова малки. Нито едно престъпление не изглеждаше ужасно, щом служеше на делото, на което бе посветил живота си. Новороденото спеше. От време на време помръдваше устица и сбръчкваше за миг личице като че ли сънуваше майчината утроба със съжаление и копнеж.

Накрая реши да не я убива. Засега.

„Винаги мога да те премахна, малката“, промърмори той. „Когато разбера каква е ролята ти в плановете на предателя, тогава мога да те убия“.

Кокошка се отдалечи от стъклото. Знаеше, че през следващите повече от осем години няма да види момичето.

В южна Калифорния валежите са рядкост през пролетта, лятото и есента. Истинският дъждовен сезон обикновено започва през декември и завършва през март. Но втори април 1963 година, събота беше навъсен и влажен ден. Боб Шейн отвори предната врата на своята квартална бакалничка в Санта Ана и реши, че има изгледи за един последен за сезона пороен дъжд.

Фикусите в двора на отсрещната къща и фурмата в ъгъла не помръдваха в неподвижния въздух, приведени под тежестта на приближаващата буря.

Радиото тихо свиреше до касата. „Бийч Бойз“ пееха новия си хит „Сърфинг в САЩ“. Мелодията беше толкова подходяща за времето, колкото песента „Бяла Коледа“ през юни. Боб погледна часовника си — беше три часа и петнадесет минути.

„Ще завали към три и половина“, реши той. „И то здравата.“

Търговията сутринта потръгна, но след обяд замря. В момента нямаше никакви клиенти в магазина.

Малката семейна бакалница се бореше с новопоявилата се жестока конкуренция на веригите магазини на самообслужване от типа на „Севън-Илевън“. Боб възнамеряваше да се пренасочи към новия тип деликатесни магазини и да предлага повече пресни продукти, но все отлагаше, защото в тях се отваряше значително повече работа.