Дийн Кунц - Светкавица

Въпреки че се отвращаваше от мисълта, че Тами се оставя на Шийнър, Лора изгледа крехкото русо момиче не толкова с неприязън, отколкото със съчувствие. Едва ли имаше по-жалка гледка от малкото, самотно, прекършено момиченце, сгушено в тясното, изтърбушено легло. Тази нощ Лора сънува Шийнър. Беше с човешка глава и тяло на глист и накъдето и да бягаше Лора, той се промъкваше с гърчене след нея под затворени врати и други препятствия.

Стефан се върна от главната лаборатория на института в кабинета на третия етаж, отвратен от току-що видяното. Седна на бюрото, обхвана с две ръце главата и се разтърси от ужас, гняв и страх.

Оня риж негодник Уили Шийнър щеше многократно да изнасилва Лора, да я пребива до смърт и така да я травматизира, че тя никога нямаше да се оправи. Това не беше само вероятност — щеше непременно да се случи, ако Стефан не предприемеше нещо, за да го предотврати. Вече беше видял последиците — насиненото лице на Лора, разбитата уста. Най-страшни бяха очите — безизразни и полумъртви, очите на дете, изгубило вече способността да се радва или да се надява.

Студеният дъжд трополеше по прозорците на кабинета и отекваше глухо в него, сякаш ужасите, които бе видял, го бяха изпепелили отвътре.

Бе спасил Лора от наркомана в бакалницата на баща и, но сега се явяваше друг педофил. Едно от нещата, научени от експериментите в института, беше, че да се измени предначертаното не винаги се оказваше лесно. Съдбата се мъчеше да възстанови предопределения модел, вероятно преследването и психологическата разруха бяха неотменна част от Лорината съдба, която рано или късно щеше да се случи, въпреки усилията на Стефан. Може би нямаше да успее да я спаси от Уили Шийнър или, ако пък се справеше с него, в живота на момичето щеше да последва изнасилване от друг. И все пак трябваше да се опита. Онези полумъртви, безрадостни очи…

В дома Макилрой живееха седемдесет и шест деца не по-големи от дванадесет години. Щом навършеха тринадесет, местеха ги в Касуел Хол в Анахайм. Тъй като облицованата с дъбова ламперия трапезария побираше само четиридесет души, налагаше се да се хранят на две смени. Лора попадна във втората смяна заедно с близначките Акерсън.

Застанала на опашката в бюфета между Рут и Телма през първия ден от живота си в дома, Лора видя, че Уили Шийнър е един от четиримата служители зад тезгяха. Той наблюдаваше как се налива млякото и подаваше с щипци сладките кифли.

С приближаването на Лориния ред Глистът почна да я гледа все повече, отколкото децата, на които сервираше.

— Не му позволявай да те уплаши — прошепна Телма.

Лора се помъчи да посреща смело погледа и предизвикателството на Шийнър. Но все пак тя първа отместваше очи.

Когато стигна до него, той каза: „Добро утро, Лора“ и сложи на подноса и специално запазена за нея кифла — два пъти по-голяма от останалите, с повече череши и глазура.

В четвъртък, третия ден, откакто дойде в дома, Лора трябваше да изтърпи срещата с госпожа Боумейн в служебния кабинет на първия етаж, където да разкаже как се приспособява. Ета Боумейн беше едра жена, на която целият гардероб се състоеше от рокли на цветя. Тя употребяваше клишета и изтъркани изрази с неискрена възторженост, така сполучливо имитирана от Телма. Задаваше безброй въпроси, без всъщност да очаква честен отговор. Лора излъга, че се чувства много щастлива в Макилрой. Лъжите доставиха извънредно голямо удоволствие на госпожа Боумейн.

Като се връщаше към стаята си на третия етаж, Лора се сблъска с Глиста на северното стълбище. Тя зави на втората площадка, а малко по-нагоре той лъскаше с парцал дъбовия парапет. На долното стъпало стоеше неразпечатано шише с политура за мебели.

Тя замръзна, сърцето и заби лудо, защото разбра, че всичко е преструвка само за да я причака. Явно беше научил, че я викат в кабинета на госпожа Боумейн и разчиташе, че ще използва най-краткия път до стаята си.

Бяха сами. По всяко време би могло да се очаква, че ще мине друго дете или някой служител, но в момента нямаше никой.

Първият и порив беше да се върне и да се качи по южното стълбище, но после си спомни предупрежденията на Телма да не отстъпва, защото хора като Глиста дебнат само слабите. Каза си, че най-добре би било да мине покрай него, без да каже нито дума, но краката и сякаш бяха приковани за стъпалото и не можеше да помръдне.

Глистът стоеше няколко стъпала по-горе и се усмихваше. Тази усмивка беше ужасна — кожата му беше бяла, устните — безцветни, но кривите зъби бяха жълти и осеяни с кафеникави петънца като кората на зрял банан. Под разрешената медночервена коса лицето му приличаше на клоунско — не като на смешниците в цирка, а като на шут в нощта на празника на Вси светии, който носи трион вместо бутилка с вода.