Дийн Кунц - Светкавица

Десетките циферблати, измервателни уреди и стрелки в апаратурата, с която бе снабдена вратата, меко просветваха в оранжево, жълто и зелено, защото тук електрозахранването никога не прекъсваше. Съоръжението беше цилиндрично, дванадесет стъпки дълго и осем стъпки в диаметър и едва се открояваше в полуздрача. Външната обвивка от неръждаема стомана матово отразяваше светлините на апаратурата, разположена покрай три от стените на залата.

Беше използвал вратата десетки пъти, но продължаваше да я гледа със страхопочитание — не толкова защото представляваше изумителен научен поврат, а защото потенциалът и за вършене на злини беше неограничен. Тя не водеше към ада, но в неподходящи ръце можеше да се окаже точно за там. А вратата наистина беше в неподходящи ръце.

След като благодари на Виктор за кейка и го увери, че е изял цялото парче, макар и да бе раздал повечето на животните, Стефан тръгна с колата към своя апартамент.

Втора поредна нощ бушуваше буря. Дъждът шибаше откъм северозапад. Водата се пенеше в отворите на близките олуци, стичаше се от покривите, образуваше локви по улиците и препълваше канавките. Тъй като градът беше почти изцяло затъмнен, локвите и потоците изглеждаха по-скоро нефтени, отколкото дъждовни. Навън имаше само неколцина военни и в тъмните си дъждобрани приличаха на герои от стар готически роман.

Избра пряк маршрут към дома, без да прави опити да избегне откритите полицейски контролни пунктове. Документите му бяха в ред, пропускът за движение след комендантския час беше валиден, а той вече не пренасяше незаконно придобити взривни материали. В апартамента той нави големия будилник, който държеше до леглото и заспа почти мигновено. Отчаяно се нуждаеше от почивка, защото в следобеда на следващия ден щеше да има две измерителни пътувания и много убийства и ако не беше съвсем бодър и нащрек, можеше да попадне под някой куршум. Сънува Лора и изтълкува съня като добро предзнаменование.

Лора Шейн преживя от дванадесетата до седемнадесетата си година като повлечен от вятъра през калифорнийската пустиня изсъхнал трън, който спира за малко в мигове на затишие, после отново се понася по-нататък при всеки нов порив на вятъра. Нямаше роднини и не можеше да остане при семейство Ланс, най-близките приятели на баща и. Том бе на шестдесет и две години, а Кора — на петдесет и седем. Бяха бездетни, въпреки че бяха женени от тридесет и пет години. Перспективата да отглеждат момиче ги плашеше.

Лора ги разбираше и не им се сърдеше. В онзи августовски ден, когато напусна дома на Лансови, придружена от служителка в околийската агенция за сираци в Ориндж, Лора целуна Кора и Том и ги увери, че всичко ще бъде наред. Като тръгваше със служебната кола на агенцията, тя весело помаха с надеждата, че ще се почувстват облекчени. Облекчени. Беше усвоила думата наскоро. Облекчен: освободен от последиците на собствените постъпки, освободен от задължение или отговорност. Прииска и се да бъде облекчена от задължението да си пробива път в живота без подкрепата на любящ баща, облекчена от отговорността да живее и да съхрани неговата памет.

От къщата на Лансови я прехвърлиха в сиропиталището Макилрой — стара, занемарена викторанска сграда с двадесет и седем стаи, построена от земеделски магнат по времето на селскостопанската слава на околия Ориндж. По-късно бе превърната в общежитие за деца под опеката на властите, които временно се настаняваха там, докато ги вземат приемни родители.

Това заведение никак не отговаряше на създадената от книгите представа. Там например изобщо нямаше благи монахини с развети черни раса. Имаше обаче един Уили Шийнър.

Лора го забеляза за пръв път малко след пристигането в дома, когато служителката на име госпожа Боумейн я водеше да и покаже стаята, в която щеше да живее с близначките Акерсън и още едно момиче — Тами. Шийнър метеше пода с метла на дълга дръжка.

Беше силен, жилест, блед, луничав, около тридесетгодишен със зелени очи и коси с цвят на новичка медна монета. Работеше като се усмихваше и тихо си подсвиркваше.

— Как сте тази сутрин, госпожа Боумейн?

— Прекрасно, Уили — Очевидно Шийнър и беше симпатичен. — Това е новото момиче, Лора Шейн. — Лора, това е господин Шийнър.

Той загледа Лора със зловеща настойчивост. Когато най-сетне успя да проговори, гласът му беше пресипнал:

— Мм-м… добре дошла в Макилрой.