Дийн Кунц - Светкавица

Не го уби, но явно го извади от строя — пронизителните писъци на агонизиращ несъмнено издаваха, че е смъртно ранен.

Лора пак приклекна под огневата линия и усети, че жестоко се усмихва. Силно се радваше на болката и ужаса, които се съдържаха в писъците на ранения. Дивата и реакция, първобитната мощ на нейната кръвожадност и жажда за мъст я стреснаха, но не се помъчи да се отърси от тях, защото долавяше, че ще бъде по-добър и по-умен боец, ако е във властта на този първичен гняв. Един падна. Може би имаше само още двама.

И Стефан щеше да дойде скоро. Колкото и дълго време да изискваше работата му през 1944 година, той щеше да програмира вратата да го върне малко след тръгването. Щеше да се присъедини към Лора и да влезе в битката само след две-три минути.

Министър-председателят случайно гледаше право към Стефан в мига, когато се материализира, но мъжът в сержантската униформа го усети по електрическия заряд, който съпътстваше пристигането. Хиляди ярки змийчета синьобяла светлина се извиха около Стефан, сякаш излизаха от самото му тяло. Може би силни гръмотевици и светкавици разтърсваха небето над тези подземия, но част от пренесената енергия на пътуването във времето се изразходва и тук с пращене, което изправи на крака униформения мъж от изненада и страх. Съскащи електрически змии пропълзяха по пода, нагоре по стените, събраха се за миг на тавана и се разсеяха без да засегнат никого — повреди се само голямата стенна карта на Европа, която прогоря на няколко места без да се подпали.

— Стража! — изкрещя сержантът. Беше невъоръжен, но очевидно бе съвсем сигурен, че викът му ще бъде чут и ще реагират бързо, защото повтори само още веднъж и не тръгна към вратата — Стража!

— Господин Чърчил, моля ви — каза Стефан, без да обръща внимание на сержанта. — Не съм дошъл да ви причиня нищо лошо.

Вратата се отвори и влязоха двама британски войници — единият с револвер, другият с карабина.

На скоропоговорка, уплашен, че ще го застрелят, Стефан изрече:

— Бъдещето на света зависи от това дали ще ме изслушате, сър, моля ви.

При всичките вълнения министър-председателят не бе помръднал от креслото. Стефан помисли, че е видял мигновен проблясък на изненада и може би дори припламване на уплаха по лицето на този велик човек, но не беше съвсем сигурен. Сега министър-председателят изглеждаше спокоен и невъзмутим, точно както на всички негови снимки, които Стефан беше виждал. Той махна на охраната:

— Почакайте.

Сержантът понечи да протестира, но министър-председателят каза:

— Ако е смятал да убива, щеше да го направи още с пристигането си. После се обърна към Стефан: — Забележително появяване, господине. По драматизъм може да съперничи на младия Лорънс Оливие.

Стефан не можа да сдържи усмивката. Тръгна от ъгъла, но видя как се наостри охраната, спря и заговори от разстояние:

— Сър, самият начин на пристигане ви подсказва, че не съм обикновен пратеник и че това, което имам да ви казвам, трябва да е… необичайно. Освен това въпросът е много деликатен и едва ли бихте пожелали да го чуе някой друг освен вас.

— Ако си въобразявате, че ще ви оставим насаме с министър-председателя — обади се сержантът, — вие… вие трябва да сте луд!

— Той може да е луд — каза министър-председателят, — но е дързък. Не можете да не признаете това, сержанте. Ако охраната го претърси и не намери оръжие, аз ще отделя на господина известно време, както ме помоли.

— Но, сър, вие не знаете кой е той. Не знаете какъв е. Начинът, по който нахълта…

Чърчил го прекъсна:

— Зная как дойде, сержанте. И моля да запомните, че само вие и аз наистина знаем. От вас ще очаквам да мълчите за това, което видяхте тук точно както за всяка друга военна информация, считана за поверителна.

Сержантът се укроти, застана встрани и се втренчи в Стефан, докато охраната го претърсваше.

Не намериха оръжие, само книгите в раницата и няколко документа в джобовете на Стефан. Върнаха му документите, сложиха книгите на купчинка по средата на дългата маса и Стефан развеселено забеляза, че не са обърнали внимание на характера на томовете, които минаха през ръцете им.

С писалката и бележника в ръка, сержантът неохотно напусна залата заедно с охраната, както нареди министър-председателят. Вратата се затвори и Чърчил покани с жест Стефан да седне на освободения от сержанта стол. Поседяха мълчаливо за кратко време и се наблюдаваха с интерес. После министър-председателят посочи димящия чайник върху подноса: