Дийн Кунц - Светкавица

— От Джорджия съм — каза той още преди да осъзнае колко неправдоподобно е такова твърдение, изречено с немски акцент.

Усмивката на лицето на полицая замръзна. Погледът му се плъзна от Клитман към фон Манщайн и той попита:

— А вие откъде сте, господине?

Фон Манщайн последва примера на своя началник и заяви с още по-силен акцент:

— Джорджия.

Без да изчакат въпроса, от задната седалка Хубач и Брахер се обадиха в един глас:

— Джорджия, ние сме от Джорджия — сякаш думата беше вълшебна и щеше да омагьоса полицая.

Усмивката съвсем изчезна от лицето на полицая. Той намръщено се обърна към Ерих Клитман:

— Моля ви да излезете за малко от колата.

— Разбира се — отговори Клитман, отвори вратата и забеляза, че полицаят отстъпва на няколко крачки и протяга ръка към кобура на револвера. — Но ние закъсняваме за молитвата…

На задната седалка Хубач щракна дипломатическото куфарче и измъкна автомата с мълниеносна скорост като телохранител от охраната на президента. Той не свали стъклото, притисна дулото до прозореца и откри огън срещу полицая преди да е успял да извади револвера. Стъклото се пръсна от куршумите. Улучен от най-малко двайсет изстрела почти в упор, полицаят падна назад върху уличното платно. Изскърцаха спирачки, една кола рязко спря да не прегази тялото, отсреща на улицата задрънчаха счупени от огъня витрини на магазин за мъжко облекло.

С хладнокръвие и бърза реакция, заради които Клитман се гордееше, че е в „Шуцщафел“, Мартин Брахер изскочи от „Тойота“ и стреля с автомата напосоки, за да увеличи хаоса и да улесни бягството им. Пръскаха се витрините на скъпите магазини не само по улицата, където бяха паркирали, но и около източната страна на кръстовището с „Палм Каньон Драйв“. Хора пищяха, падаха по тротоарите, криеха се във входовете. Клитман забеляза, че куршумите улучиха и няколко минаващи коли по „Палм Каньон“. Дали шофьорите им бяха засегнати или просто изпадаха в паника не стана ясно, но колите се залюшкаха през платното. Един кафяв „Мерцедес“ се вряза в камион за зареждане на магазините, лъскава червена спортна кола връхлетя тротоара, пресече го, отнесе дънера на една палма и влетя в магазин за подаръци.

Клитман седна на волана и вдигна ръчната спирачка. Чу как Брахер и Хубач скачат в колата, включи бялата „Тойота“ на скорост и се стрелна към „Палм Каньон“, остро зави наляво и тръгна на север. Веднага откри, че е на еднопосочна улица и е сгрешил посоката. Проклинаше и въртеше кормилото, за да се промъкне между насрещните коли. „Тойотата“ се тръскаше на лошите си амортисьори, жабката се отвори и съдържанието и се изсипа в скута на фон Манщайн. На следващото кръстовище Клитман зави надясно. Една пресечка по-надолу налетя на червен светофар, едва избегна минувачите на пешеходната пътека и с ляв завой излезе на друга улица, по която движението в северна посока беше разрешено.

— Имаме само двайсет и една минути — отбеляза фон Манщайн и посочи часовника на таблото.

— Казвай накъде да карам — каза Клитман. — Загубихме се.

— Не сте — отговори фон Манщайн и тръсна изсипаните от жабката предмети — резервни ключове, книжни салфетки, чифт бели ръкавици, пакетчета кетчуп и горчица, различни документи, — от картата, която държеше разтворена на коленете си. — Не сте се загубили. — Тази улица ще ни изведе на „Палм Каньон“ на мястото, където движението става двупосочно. Оттам тръгваме право на север към щатско шосе 111.

На около шест мили северно от Палм Спрингз, където голата земя изглеждаше особено пуста, Лора мина в крайното платно. Бавно продължи още няколкостотин ярда, докато намери място, на което насипът беше почти на височината на околната пустиня и достатъчно наклонен, за да излезе с колата на плоската равнина. Освен оскъдна трева, щръкнала на сухи снопчета и няколко криви мескитови храсти, единствената растителност беше белия трън — на места зелен и вкоренен, на места свободно търкалящ се по земята. Израсналите стръкчета леко драскаха по „Бюика“, а откъснатите се носеха из въздуха от движението на колата.

Твърдата земя имаше шистова основа с варовиков пясък, който вихърът бе довял. Както преди няколко дни, когато откриха мястото, Лора заобиколи пясъка и потърси гола сиворозова шиста. Спря чак на около триста ярда от шосето, за да излезе извън радиуса на действие на отровния газ на открито. Паркира близо до едно дере — естествена вдлъбнатина с ширина двайсет и дълбочина трийсет стъпки, изровена от бурните потоци по време на стотиците краткотрайни дъждовни сезони в пустинята: миналия път идваха през нощта, караха на фарове, макар и предпазливо и имаха късмет, че не попаднаха в огромното пресъхнало корито.