Джон Голзуърди - Сага за Форсайтови

Три дни по-късно, в този бързо пожълтяващ октомври, Соумс отиде с такси до гробището Хайгейт и през бялата каменна гора стигна до гробницата на Форсайтови. Недалеч от кедъра, над катакомби и каламбури, висока, грозна, индивидуална, тя беше сякаш върхът на конкурентната система Той си припомни спора, когато Суидин бе настоявал да добавят върху фасадата герба с фазана. Предложението бе отхвърлено в полза на един венец от камък със студения надпис: „Семейна гробница на Джолиън Форсайт, 1850 година“. Тя беше в добро състояние. Всички следи от неотдавнашното погребение бяха премахнати и скромният сив камък тъмнееше успокоително на слънцето. Цялото семейство почиваше сега тук освен съпругата на Джолиън старши, която, по предварително споразумение, се бе върнала в гробницата на своето семейство в Съфолк; самият Джолиън старши беше в Робин Хил, а Сюзън Хеймън бе кремирана и никой не знаеше къде е. Соумс погледна със задоволство гробницата — масивна, неизискваща особени грижи; това беше важно, защото той добре съзнаваше, че никой няма да идва тук, когато и той си отиде; а наближаваше вече да се погрижи за своето бъдещо жилище. Можеше да има и двайсет години пред себе си, но човек никога не знае. Двайсет години без чичовци и лели, със съпруга, за която беше по-добре да не мисли, с дъщеря, напуснала бащиния дом! Настроението му навяваше скръб и размисли за миналото.

Разправяха, че това гробище е пълно с прочути имена, погребани с особен блясък. Освен това оттук се разкриваше прекрасна гледка към Лондон. Анет му бе дала веднъж да прочете някакъв разказ от оня французин Мопасан — някаква невероятно мрачна история, в която всички мъртъвци стават една нощ от гробовете си и благочестивите надписи се превръщат изведнъж в описание на техните грехове. Невероятна история! Той не познаваше французите, но за англичаните можеше да каже, че изобщо не са лоши, като се изключат зъбите и вкусът им, които бяха безспорно в окаяно състояние.

„Семейна гробница на Джолиън Форсайт, 1850 година“. Много хора бяха погребани оттогава тук… много английски съществувания бяха изтлели, превърнали се бяха в прах! Бръмченето на самолет под позлатените облаци го накараха да вдигне глава! Какъв чудовищен напредък през тия години! И всичко се връщаше тук… превърнато само в име и дата върху надгробен камък. И Соумс помисли със странна гордост, че нито той, нито семейството му бяха спомогнали с нещо за този трескав напредък. Почтени и солидни посредници, те вършеха достойно своето дело — да управляват и да владеят. „Високомерният Досет“ бе строил наистина в една ужасна епоха, а Джолиън бе рисувал в дни със съмнителен вкус, но, доколкото можеше да си припомни, никой друг Форсайт не бе осквернил ръцете си да създаде нещо — като се изключат Вал Дарти и неговият конезавод. Колекционери, адвокати, юристи, търговци, издатели, счетоводители, директори, комисионери при продажба на земя, дори войници — това бяха те! Държавата бе напреднала, така да се каже, въпреки тях. Те бяха забравяли, контролирали, защитавали и използвали този процес… И, като помислеше човек как „Високомерния Досет“ бе започнал почти от нищо, а преките му наследници притежаваха, според оценката на Градман, от милион до милион и половина, положението наистина не беше никак лошо! А все пак на Соумс се струваше понякога, че родът е изстрелял всичките си заряди и собственическият инстинкт отмира. Четвъртото поколение беше сякаш неспособно да печели; навлизаха в изкуството, в литературата, в земеделското стопанство, във войската; или просто живееха от наследеното… Липсваха им устрем и постоянство. Така и ще изчезнат като род, ако не вземат мерки.

Соумс отвърна лице от гробницата и застана срещу вятъра. Въздухът на височината би бил прекрасен, ако не беше чувството, че в него се таи дъх на смърт. Той погледна неспокойно кръстовете и надгробните вази, ангелите, венците от имортели, ярките или увяхващите цветя и зърна изведнъж едно кътче, така различно от всичко наоколо, че го накара да измине няколко ярда, за да го погледне отблизо. Скромен гроб с малък, особен кръст от сив неполиран гранит, пазен от четири тиса. Никакви други гробове не го притискаха. Отзад имаше градинка с плет от чимшир, а отпред златееше бреза. Този оазис в пустинята от еднообразни гробове засегна естетическото чувство на Соумс и той приседна на слънце край него. През трептящите листа на златеещата бреза погледна към Лондон и потъна в бездна от спомени. Помисли за Айрин на Монпелие Скуеър, когато косите й бяха ръждивозлатисти, а белите й рамене му принадлежаха… Айрин, награда за любовната му страст, Айрин, отхвърляща собственическите му права. Видя Босини в бялата морга и Айрин на дивана, втренчила неизвестно къде своя поглед на умиращо птиче. Припомни си я отново пред зелената Ниоба в Булонската гора, когато пак го отхвърли. Въображението му се отнесе към пълноводната река в оня ноемврийски ден, когато се бе родила Фльор, отнесе го към мъртвите листа върху зелените води, към змиевидните водорасли, които вечно се вият и надничат, гъвкави, спънати и слепи. Отнесе го към отворени я прозорец над Хайд парк в студента звездна нощ, когато бе умрял баща му. Литна към онази картина… „Градът на бъдещето“, към първата среща между Фльор и хлапето; към синкавите спирали от пурата на Проспер Профон, към Фльор, която сочеше от прозореца как онзи тип се промъква из градината; към Айрин и другия, умрелия, седнали един до друг на трибуните в стадиона „Лорд“. Към нея и сина й в Робин Хил. Към дивана, където се бе сгушила Фльор, към устните й, притиснали бузата му, към прошепнатото „татенце“, и изведнъж видя отново ръката на Айрин в сивата ръкавица да му помахва за последно сбогом.