Джон Голзуърди - Сага за Форсайтови

Когато дойдоха да облекат този ужасен символ Тимоти Форсайт — последния чистокръвен индивидуалист, единствения човек, който не бе чул за Световната война, — намериха, че изглежда великолепно: и смъртта дори не бе променила здравата му външност. За Смитър и готвачката това обличане беше окончателно доказателство за нещо, което бяха смятали винаги за невъзможно — земния край на стария Форсайтов род. Бедният мистър Тимоти ще вземе сега арфа и ще запее с мис Форсайт, мисис Джулия и мис Естер; с мистър Джолиън, мистър Суидин, мистър Джеймс, мистър Роджър и мистър Никълъс. Дали и мисис Хеймън ще бъде между тях, беше малко съмнително, защото бяха изгорили тялото й. Готвачката мислеше тайно, че мистър Тимоти ще се ядоса — толкова мразеше латерните! Колко пъти бе казвал: „Досаден пискун! Пак започна! Излезте да видите, Смитър, как ще го отпратите!“ Тя би се радвала на музиката, ако не знаеше, че само след миг мистър Тимоти ще позвъни и ще каже: „Ето, занесете му половин пенс и му кажете да се маха.“ Често трябваше да дадат от джоба си още три пенса, за да убедят човек да се отдалечи — Тимоти винаги бе подценявал емоциите. За щастие, през последните години той вземаше латерните за бръмчене на сини мухи; а това беше много удобно, защото позволяваше на двете жени да се наслаждават на музиката. Но арфа! Готвачката се замисли. Арфата е нещо различно, а мистър Тимоти не обичаше промените. Тя не спомена, все пак нищо на Смитър, която имаше такива разбирания за царството небесно, че можеше наистина да ги смае с тях.

Готвачката поплака, докато приготвяха Тимоти. После всички се почерпиха с коледната бутилка херес, която нямаше да потрябва тази година. Като си помислеха само! Джейн бе прекарал тук четиридесет и пет години, Смитър — четиридесет и три! А сега щяха да живеят в една къщичка в Туутинг със спестяванията си и с това, което мис Естер им бе оставила от добро сърце. Да постъпят другаде след такова славно минало — о, не! Радваха се, разбира се, че ще видят още веднъж мистър Соумс, мисис Дарти, мис Франси и мис Юфимия. И смятаха за свой дълг да отидат на погребението, дори ако трябва да си наемат сами файтон. Цели шест години мистър Тимоти беше техен младенец, който все повече и повече се подмладяваше, докато накрая се подмлади дотолкова, че не му останаха вече дни.

Установените часове за бдение те прекараха в лъскане и обиране на праха; уловиха и последната останала мишка. Убиха и последната хлебарка, за да оставят дома чист и в същото време разискваха какво да купят при разпродажбата. Ръкоделната кутия на мис Ан; албумът с водорасли на мис Джули (тоест на мисис Джулия), параванът пред камината, извезан от мис Естер; и косите на мисър Тимоти — златисти къдрици, залепени на картон в черна рамка. Да! Непременно трябва да вземат тия неща… само че цените се повишаваха напоследък!

Задачата да разпрати покани за погребението се падна на Соумс. Съставил ги бе Градман — само до най-близки роднините, с предупреждение да не носят цветя. Поръчаха шест карети. Завещанието щеше да бъде прочетено, след като се върнат вкъщи.

Той дойде в единайсет часа да види дали всичко е готово. След четвърт час пристигна и старият Градман с черни ръкавици и креп на шапката. Влязоха със Соумс да чакат в салона. В единайсет и половина екипажите спряха в дълга редица пред входа. Но никой не се яви. Градман каза:

— Учудвам се, мистър Соумс. Занесох ги лично на пощата.

— Не зная — отвърна Соумс. — Всъщност той бе загубил връзка с рода.

Неведнъж в миналото Соумс бе забелязвал, че роднинските чувства в техния род се проявяваха повече към мъртвите, отколкото към живите. Но начинът, по който се бяха стекли на сватбата на Фльор, а не идваха на погребението на Тимоти, доказваше като че ли някаква дълбока промяна. Можеше да има, разбира се, и друга причина; защото той съзнаваше, че — ако не знаеше завещанието на Тимоти — сам би стоял от деликатност настрана. Тимоти оставяше много пари, без никакъв пряк наследник. А никой, може би, не искаше да бъде заподозрян, че се надява да получи нещо.

В дванайсет часа шествието потегли; Тимоти пръв в стъклена погребална колесница, след него Соумс, сам в каретата; после Градман, също сам; подир тях Смитър и готвачката в една кола. Екипажите тръгнаха ходом, но скоро подкараха тръст под ясното небе. Пред входа на гробището Хайгейт се спряха за опелото в параклиса. Соумс би предпочел да остане на слънце отвън. Не вярваше нито дума от обреда; но той беше все пак един вид застраховка, която не беше безопасно да се пренебрегва, ако съществува нещо отвъд.