Сибин Майналовски - Сезонът на откъснатите цветя

Не след дълго разговорът се завъртя около музиката.

— Лари, защо не вземете да ни посвирите двамата с Деймън? — подметна Ана. — Деймън е много добър… почти колкото твоя адаш Лари Клейтън — слушал ли си нещо от него?

Естествено, никой не свързваше грозноватия и очевидно пиян младеж с подредените пред стереоуредбата дискове. Шефовете на „Саймън рекърдс“ добре се бяха постарали да прикрият истината. А и Ана никога не бе знаела как е фамилията му. Ебането не е повод за запознанство, както казваше мениджърът на Лари…

— Не ми се свири — отвърна завалено той. Изведнъж се почувства страшно огорчен.

— Не се притеснявай — окуражи го Ана, а в очите й играеха дяволити пламъчета. — Предполагам, че не си добър колкото мъжа ми, но в крайна сметка не могат всички да са съвършени…

Лари усети как се вбесява. С две отработени движения щракна закопчалките на калъфа. Секунда — и „Гибсън“-ът се озова в ръцете му.

— О, и ти ли си почитател на Лари Клейтън? — учуди се Ана. — Китарата ти е същата като неговата!

— Аз съм… — „Аз съм Лари Клейтън“, искаше му се да отвърне, но дори потъналият му в алкохол мозък разбра, че подобни думи ще предизвикат единствено смях. — Аз… аз дори имам автограф от него — довърши най-накрая той.

— Добре тогава, значи с Деймън ще ни изсвирите нещо негово — отсече Ана. — Не се притеснявай — Деймън ще те щади.

Пред очите на Лари избухна ярък пламък. Той сграбчи куплунга на уредбата, включи го към „Гибсън“-а си и улови китарата с познатия до болка хват.

— Следвай ме, ако можеш, некадърник такъв! — изръмжа той и дръпна струните. Пиянството му се бе изпарило на мига.

Уредбата беше невероятна. Осемте колони „ProLogic“ не даваха почти никакво изкривяване на звука. Лари изпитваше едва ли не физическа наслада, когато чуваше как музиката, излизаща изпод пръстите му, се лее без никакви задръжки. Реши да изсвири нещо, което от доста време се бе появило като по магия в главата му, но все не намираше смелост да застане пред пулта. Беше решил да го нарече „Сезонът на откъснатите цветя“.

Гостите застинаха по местата си. Струните на китарата плачеха от напрежение. Първо гръмна кинескопът на огромния телевизор върху секцията. След секунди го последваха и чашите от кристалния сервиз, който очевидно бе сватбеният подарък на Ана и Деймън. Лари с удоволствие видя как дванадесетте къса кристал избухнаха и се разпиляха на десетки хиляди парченца като капиляри от някакво старо и преуморено от любов сърце. Една по една започнаха да се взривяват и крушките на полилея. Едва сега гостите като че ли излязоха от вцепенението си и понечиха да скочат на крака… само че не можаха. Лари ги бе приковал по местата им. Скоростта на свиренето му вече беше безумна. Усещаше в пръстите си онзи познат напор — полусърбеж, полуизтръпване, което се появяваше винаги, когато свиреше с удоволствие, а сега музиката, която излизаше от осемте тонколони, бе препълнена с удоволствие, с тръпка, с болка, абсолютна буря от звуци, засенчила всичко, изсвирено от него досега, нещо средно между обяснение в любов и предсмъртен писък на жертва, преди тънката като китарна струна гарота на наемния убиец да се впие за последно в шията й, някаква неизмерима с обикновени тонове, полутонове, диези и бемоли структура, плетеница от звукове и багри, убийствено бърза изповед, от която болеше, да, болеше, виждаше как гостите един по един пребледняват, улавят се с посинели пръсти за гърлата и рухват безжизнено под масата, понеже очевидно онези късчета камък, които наричаха свои сърца, в края на краищата не бяха издържали на музиката, а той продължаваше да свири, свиреше все по-бързо и почти не усещаше какво излиза изпод пръстите му, понеже очите му бяха приковани към Ана, онази Ана, която изглеждаше странно беззащитна без прехваления си съпруг, чийто малък мускул в лявата половина на гърдите се бе оказал най-слаб и затова бе един от първите, строполили се като голи охлюви на земята, но тя продължаваше да седи неподвижно във фотьойла и да го гледа със сивозелените си очи, и именно този поглед, в който за пореден път нямаше нито капчица любов, а само насмешка и съжаление, го накара да раздвижи още по-бързо пръстите си върху грифа, украсен с пластинки от слонова кост, и да свири, да свири, да свири, докато гледа как и малкото останал във вцепенените й очи живот излита като чайка и оставя след себе си пусто като изневяра пространство…

Лари удари струните в един последен отчаян акорд и замря. Тишината, увиснала във въздуха след лудешкото свирене, бе почти физически осезаема. Той стана, издуха внимателно корпуса на китарата и я прибра в калъфа, след което взе от джоба на Деймън мобилния му телефон и само с палец (останалите пръсти зверски го боляха) набра 911 — номера на полицията.