Сибин Майналовски - Сезонът на откъснатите цветя

От всички тези мисли го заболя глава. Той направи гримаса и влезе в първата срещната кръчма, която всъщност не се оказа крайно лоша — нямаше негри, пияници и прочие отрепки, джубоксът в ъгъла свиреше само стари и златни парчета, а барманът изненадващо въобще не приличаше на смесица между Франкенщайн и Фреди Крюгер (нещо обичайно за пивниците в този квартал). Лари седна на бара и си поръча кафе, сода и кифла с масло, понеже неусетно бе огладнял.

Изведнъж върху рамото му се стовари толкова силен удар, че за малко да се задави с глътката сода, която отпиваше в момента. Докато кашляше, дочу зад себе си най-неприятния възможен глас, който съществуваше на този (а вероятно и на онзи) свят:

— Ха, Лари, ти пък какво правиш тук?

Докато се обръщаше, Лари вече знаеше какво ще види насреща — физиономията на най-гнусния измежду познатите си: Деймън. Двамата някога бяха почти приятели, но веднага след като бяха слезли от самолета, докарал ги в „страната на сбъднатите мечти“, пътищата им се бяха разделили. Лари предпочиташе да не си спомня защо.

Деймън не обърна внимание на зле прикритата гримаса на отвращение на стария си познат и го стисна в прегръдка толкова здраво, че костите на Лари изпукаха. През това време не преставаше да бърбори:

— Как си бе, мой човек? Защо досега не си ми се обаждал? Бачкаш ли някъде? Ожени ли се вече? А?

Лицето му по особен начин приличаше на Джон Ленън и Исус Христос (хе-хе, според хипарите това не беше ли един и същ човек, а, Хосе?) — двете най-омразни на Лари личности. Само че в добавка на и без това гнусната си визия Деймън се бе наплескал с няколко пласта евтина козметика и се бе напудрил като жена. Мадамите като че ли в последно време обожаваха подобни лигльовци… Лари усети, че му се повдига.

— Хей, братче, знаеш ли какво измислих? — продължаваше през това време да бръщолеви Деймън. — Довечера у нас ще има купон. Ще ми дойдеш на гости. Точно ще те запозная с жена си! Ти имаш ли съпруга? Не? А гадже? Пак не? Нищо чудно — ти открай време си беше особняк. Както и да е. Давай да вървим.

Лари въздъхна примирено, хвърли една смачкана банкнота върху бар-плота и се изправи. Деймън чак сега забеляза калъфа с китарата:

— Охо, и ти ли свириш? Чудесно! Значи по някое време може да посвирим двамата. И аз съм китарист, знаеш ли?

Чудесно наистина. А и ако отнейде се домъкнат Ринго, Джордж и Пол, щеше да стане направо приказно…

Когато двамата се качиха в уловено почти небрежно от Деймън такси, Лари за пръв път тази вечер поиска да си намери извинение и да се прибере у дома. Знаеше, че ако и днес се напие (а нямаше начин да остане трезвен!), черният му дроб щеше да вдигне бялото знаменце. Но си замълча.

Къщата на Деймън (както и следваше да се очаква…) беше в най-тежкарската част на града. Лари долови глъчката от купона още от улицата. Всичко вече беше готово за тазвечершното колосално напиване — в средата на стаята бе разпъната маса, отрупана с ядене и пиене, а покрай стените, пред стереоуредбата (до която между другото бяха подредени всичките дискове на Лари…) и върху телевизора бяха складирани резервите. Лари прецени, че в цялата къща няма по-малко от стотина литра пиячка.

Но всичко това щеше да мине пред очите му след няколко дълги секунди. Сега обаче претовареният му мозък имаше друго занимание. До вратата, излязла, за да ги посрещне, стоеше стопанката на къщата — очевидно съпругата на Деймън. Когато я видя, Лари почувства как сърцето му прескача някъде към петите. Пред него, облечена в ярковиолетова рокля (любимият й цвят още от едно време) стоеше Ана — неговата първа любов тук, в Америка. Двамата някога бяха въртели бурен роман, започнал експлозивно… и завършил не по-малко разрушително. Тя още от самото начало му бе натяквала постоянно, че е женена, но той не знаеше (и никога не се бе питал) кой е мухльото, погубващ с присъствието си и с брака си подобна красота.

Е, ето че разбра. Усети как по лицето му плъзва издайническа капка пот, която той избърса с небрежно движение. Чудеше се какво да прави. Можеше да се позове на някаква внезапно възникнала неотложна работа и да се изниже благоприлично. Можеше и да остане и да се натряска до безпаметство, като остави алкохола да се погрижи за оголените му при спомена за миналото нерви.

Лари избра второто. Дълго време след това не можеше да си прости, но за момента това изглеждаше единствено приемливият вариант.

Към полунощ вече беше доста яко подкаран (не че му личеше, както винаги) и с лекота приемаше подмятанията на Ана, насочени към него. Когато се разделяха, се бяха разбрали, че никой няма да обелва и дума на другия, но сега, възползвайки се от ситуацията, тя очевидно бе решила да го дразни до краен предел. Не че не го бе правила и преди… Лари отговаряше на всичко с едносрични думи и след всеки отговор изливаше със щедра ръка в гърлото си по чаша водка.