Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

Расколников се измъчваше, че това безсмислено бълнуване така тъжно и така мъчително възниква в спомените му че толкова дълго не минава впечатлението от тези трескави видения. Беше вече втората седмица след Великден; бяха топли, ясни пролетни дни; в арестантската стая отвориха прозорците (с решетки, под тях се разхождаше часовой). Соня през цялото време на боледуването му можа само два пъти да го навести в болницата; всеки път трябваше да се измолва разрешение, а това беше трудно. Но тя често идваше в двора на болницата, под прозорците, особено привечер, а понякога просто така, за да постои в двора минута и поне отдалеч да погледа прозорците на стаята. Веднъж, привечер, вече почти оздравелият Расколников заспа; като се събуди, той се доближи случайно до прозореца и изведнъж видя в далечината, до портата на болницата, Соня. Тя стоеше и сякаш чакаше. Нещо сякаш прониза в тази минута сърцето му; той потрепера и побърза да се отстрани от прозореца. На следния ден Соня не дойде, на по-другия — също. Той забеляза, че я чака с безпокойство. Най-после го изписаха. Като се върна в затвора, научи от арестантите, че София Семьоновна се е разболяла, лежи вкъщи и никъде не излиза.

Той много се безпокоеше и пращаше да научат как е. Скоро разбра, че болестта не е опасна. Научила на свой ред, че той така се измъчва и се грижи за нея, Соня му изпрати бележка, написана с молив, и го осведомяваше, че й е много по-добре, че има незначителна лека простуда и скоро, много скоро ще дойде да го види на работата. Когато четеше тази бележка, сърцето му силно и болезнено биеше.

Денят беше пак ясен и топъл. Рано сутринта, към шест часа, той тръгна на работа към брега на реката, където под един навес беше иззидана пещ за печене на алабастър, който стриваха там на прах. Тръгнаха за там само трима работници. Единият от затворниците отиде с конвойния в крепостта да вземе някакъв инструмент; другият започна да приготвя дърва и да ги слага в пещта. Расколников излезе от навеса чак до брега, седна на наредените до навеса дърва и се загледа в широката и пустинна река. От високия бряг се виждаше всичко наоколо. От далечния отсрещен бряг едва чуто долиташе песен. Там, в залятата от слънцето необхватна степ, като едва забележими точки се чернееха чергарски юрти. Там беше свободата и живееха други хора, които никак не приличаха на тукашните, там сякаш и самото време бе спряло и като че не бяха минали още времената на Авраам и стадата му. Расколников седеше и гледаше неподвижно, без да се откъсва; мислите му преминаваха във видения, в съзерцание; той не мислеше за нищо, но някаква мъка го вълнуваше и глождеше.

Изведнъж до него се озова Соня. Тя се доближи едва чуто и седна до него. Беше още много рано. Утринният студ не беше омекнал. Тя носеше бедно старо палто и зеления шал. По лицето й още имаше следи от болестта, беше отслабнало, пребледняло, източено. Тя приветливо и радостно му се усмихна, но по навик плахо му подаде ръка.

Тя винаги му подаваше ръка плахо, понякога дори изобщо не му подаваше, сякаш се страхуваше, че ще я отблъсне. Той винаги като че с отвращение поемаше ръката й, винаги я посрещаше сякаш с досада, понякога упорито мълчеше през цялото време на посещението й. Случваше се тя да се разтрепери пред него и да си отиде в дълбока скръб. Но сега ръцете им не се отделяха; той бегло и бързо я погледна, не проговори нищо и сведе надолу очи. Те бяха сами, никой не ги беше видял. Конвойният по това време се беше обърнал.

Как се случи това и сам не знаеше, но изведнъж нещо сякаш го сграбчи и хвърли в краката й. Той плачеше и прегръщаше коленете й. В първия миг тя ужасно се изплаши и лицето й пребледня от вълнение. Скочи и го загледа разтреперана. Но веднага, в същия миг, всичко разбра. В очите й заблестя безпределно щастие; тя разбра и за нея вече нямаше съмнение, че той я обича, безпределно я обича и че е дошъл най-после този миг…

Те искаха да говорят, но не можеха. Сълзи пълнеха очите им. И двамата бяха бледи и слаби; но на тези бледи и болни лица вече сияеше зората на обновеното бъдеще на пълното възкресение за нов живот. Тях ги бе възкресила любовта, сърцето на единия криеше неизчерпаеми източници на живот за сърцето на другия.

Те решиха да чакат и да търпят. Оставаха им още седем години, а дотогава — толкова нетърпима мъка и толкова безпределно щастие! Но той бе възкръснал и той знаеше това, чувстваше го напълно с цялото си обновено същество, а тя — та нали тя живееше само чрез неговия живот!