Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

В затвора, в обкръжаващата го среда, той, разбира се, много неща не забелязваше, пък и изобщо не искаше да ги забелязва. Живееше някак със сведени очи: беше му гадно и непоносимо да гледа. Но най-после много неща започнаха да го учудват и той някак по неволя започна да забелязва това, за което преди не подозираше. Но общо взето най-вече започна да го учудва онази страшна, онази непроходима пропаст между него и всички тези хора. Сякаш той и те бяха от различни нации. Той и те се гледаха недоверчиво и неприязнено. Той знаеше и разбираше общите причини на това разединение; но никога преди не беше допускал, че тези причини са наистина толкова дълбоки и толкова силни. В затвора имаше и заточени поляци, политически престъпници. Те просто смятаха всички хора там за невежи и за роби и ги гледаха с презрение, отвисоко; но Расколников не можеше да гледа така: той виждаше ясно, че тези невежи са в много отношения много по-умни от същите тези поляци. Имаше тук и руси, които също прекалено презираха тези хора — един бивш офицер и двама семинаристи; Расколников ясно виждаше и тяхната грешка.

Него самия не го обичаха и го избягваха всички. Дори започнаха най-накрая да го ненавиждат — защо? Той не знаеше. Презираха го, смееха му се, смееха се на престъплението му онези, които бяха много по-престъпни от него.

— Ти си господин! — казваха му. — Твоя работа ли беше да вдигаш брадва; не е за господа тази работа.

През втората седмица на Велики пости му дойде ред да пости заедно с цялата казарма. Той ходеше на черква да се моли заедно с всички други. По каква причина и той не знаеше — веднъж стана скарване; всички изведнъж го нападнаха настървени.

— Ти си безбожник! Ти не вярваш в Бога! — викаха му. — Заслужаваш да бъдеш убит.

Той никога не бе говорил с тях за Бога и за вярата, но те искаха да го убият като безбожник; той мълчеше и не им възразяваше. Един каторжник се нахвърли върху него в страшно изстъпление; Расколников го посрещна спокойно и мълчаливо: не му мигна окото, нито една черта на лицето му не трепна. Конвойният успя навреме да застане между него и убиеца — иначе щеше да се пролее кръв.

Неразрешим беше за него още един въпрос: защо всички те така обикнаха Соня? Тя не се стараеше да им хареса; те я срещаха рядко, понякога само там, където работеха, когато тя идваше да го види за минутка. А същевременно всички вече я познаваха, знаеха и това, че бе тръгнала след него, знаеха как живее, къде живее. Пари не им даваше, особени услуги не им правеше. Веднъж само, на Коледа, донесе подаяние за всички затворници: банички, колаци. Но малко по малко между тях и Соня се създадоха известни по-близки връзки: тя им пишеше писмата до роднините и ги изпращаше по пощата. Техните роднини, които пристигаха в града, оставяха, по тяхна поръчка, на Соня вещи за тях и дори пари. Жените и любовниците им я познаваха и ходеха при нея. И когато тя идваше там, където те работеха, при Расколников или срещаше група арестанти, тръгнали на работа, всички сваляха шапки, всички я поздравяваха: „Майчице, София Семьоновна, майчице наша, нежна, слабичка!“ — говореха тези груби, отявлени каторжници на това малко и крехко създание. Тя се усмихваше и отвръщаше на поздрава им и те всички обичаха да им се усмихва. Те обичаха дори походката й, обръщаха се да гледат подире й как върви и я хвалеха; хвалеха я дори за това, че е такава малка, просто не знаеха вече за какво да я похвалят. Ходеха дори да се лекуват при нея.

Той лежа в болницата до края на постите и целия Великден. Вече на оздравяване си спомни сънищата, когато още лежеше с температура и бълнуваше. Присънваше му се през време на болестта, че целият свят е осъден да бъде принесен в жертва на някаква странна, нечувана и невиждана смъртоносна епидемия, идваща от вътрешността на Азия към Европа. Всички са обречени на гибел с изключение на някои твърде малобройни, избраници. Бяха се появили някакви нови трихини, микроскопични същества, които се вселяваха в телата на хората. Но тези същества бяха духове, надарени с ум и воля. Хората, приели ги в себе си, веднага побесняваха и полудяваха. Но никога, никога хората не бяха се смятали толкова умни и непоклатими в правотата си, както се смятаха заразените. Никога не бяха смятали за по-непоколебими своите присъди, своите научни изводи, своите нравствени убеждения и вярвания. Цели селища, цели градове и народи се заразяваха и лудееха. Всички бяха в тревога и не се разбираха, всеки мислеше, че той единствен е носител на истината, и се измъчваше, като виждаше другите, биеше се в гърдите и плачеше и кършеше ръце. Не знаеха кого и как да съдят, не можеха да се споразумеят какво да смятат за зло, какво — за добро. Не знаеха кого да обвиняват, кого да оправдават. Хората се убиваха взаимно в някаква безсмислена злоба. Събираха едни срещу други цели армии, но армиите, вече в поход, изведнъж започваха сами да се унищожават, редиците се разбъркваха, воините се нахвърляха един срещу друг, намушкваха се и се колеха, хапеха се и се изяждаха един друг. В градовете по цял ден камбаните биеха тревога: но кой и за какво призовава, никой на знаеше, а всички бяха в тревога. Изоставиха най-обикновените занаяти, защото всеки предлагаше свои мисли, свои поправки и не можеха да се споразумеят; земеделието спря. Тук-там хората се стичаха на групи, споразумяваха се за нещо, кълняха се да не се разделят, но тутакси започваха нещо съвсем различно от това, което току-що бяха проектирали, започваха да се обвиняват взаимно, биеха се и се колеха. Започнаха пожари, започна глад. Всички и всичко загиваше. Епидемията се разрастваше и се придвижваше все по-далеч и по-далеч. В целия свят можеха да се спасят само няколко души, това бяха чистите и избраните, предназначени да сложат начало на новия човешки род и на новия живот, да обновят и очистят земята, но никой и никъде не беше виждал тези хора, никой не беше чувал тяхното слово и техния глас.