Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

Расколников дълго време не знаеше за смъртта на майка си, въпреки че още от самото начало на въдворяването му в Сибир установи кореспонденция с Петербург. Тя се водеше чрез Соня, която редовно, всеки месец, изпращаше в Петербург писмо до Разумихин и редовно, всеки месец, получаваше отговор от Петербург. Писмата на Соня се струваха на Дуня и Разумихин отначало някак сухи и неудовлетворителни; но най-после и двамата решиха, че всъщност е невъзможно да се пише по-добре, защото и от тези писма се получаваше все пак най-точна и пълна представа за съдбата на техния нещастен брат. Писмата на Соня бяха изпълнени с най-обикновени битови подробности, с най-просто и ясно описание на цялата обстановка на живота на Расколников в каторгата. В тях нямаше нито изложение на нейните собствени надежди, нито планове за бъдещето, нито описание на личните чувства. Вместо опити да се разкрие неговото душевно състояние и изобщо целият му вътрешен живот, имаше само факти, тоест собствените му думи, подробни новини за състоянието на здравето му, какво е поискал еди-кога си при свиждането, за какво я е молил, какво й е поръчал и прочие. Всички тези новини се съобщаваха с най-големи подробности. Образът на нещастния брат в края на краищата се обрисува от само себе си; очерта се точно и ясно; тук не можеше да има грешки, защото всичко беше с факти.

Но малко радостни неща можеха да извлекат Дуня и мъжът й от тези известия, особено в началото. Соня непрекъснато съобщаваше, че той постоянно е навъсен, неразговорлив и дори почти никак не се интересува от известията, които тя му предава всеки път, когато получи писмо; че пита понякога за майка си; и когато тя, виждайки, че той се досеща за истината, му казала най-накрая за нейната смърт, за нейно учудване дори известието за смъртта на майка му като че не му подействало много силно, поне така й се сторило външно. Тя съобщаваше между впрочем, че макар той да е така затворен в самия себе си и като да се е заключил от всички, към новия си живот се е отнесъл много прямо и просто; че ясно разбира положението си, не очаква в близко бъдеще нищо хубаво, не храни някакви лекомислени надежди (което е така характерно в неговото положение) и почти на нищо не се учудва сред новата обстановка, която го обкръжава и която така малко прилича на предишната. Тя съобщаваше, че здравето му е удовлетворително. Излиза на работа, от която не се мъчи да се освобождава, нито пък се товари с повече. Към храната е почти равнодушен, но храната, освен в неделя и в празник, е толкова лоша, че той най-накрая охотно приел от нея, Соня, известна сума, за да може да пие всеки ден чай; а за всичко останало я помолил да не се безпокои, уверявайки, че всички тези грижи само му досаждат. По-нататък Соня съобщаваше, че живее в затвора в общо помещение, че тя не е влизала в тези казарми, но явно там е тясно, отвратително и нездравословно; че спи на нар, като си постила кече, и не иска да си подреди нищо друго. Но че живее така примитивно и бедно съвсем не поради някакъв предубеден план или намерение, а просто така, от невнимание и външно равнодушие към съдбата си. Соня пишеше направо, че той, особено в началото, не само че не се интересувал от посещенията й, но дори почти се дразнел от нея, бил неразговорлив и дори груб, но напоследък тези срещи се превърнали за него в навик и дори едва ли не в потребност, така че той дори много тъгувал, когато тя няколко дни боледувала и не могла да го посещава. А се среща с него по празници при вратата на затвора или в караулното помещение, където го извикват при нея за няколко минути; а в делник — там, където работи и където тя ходи при него — или в работилниците, или в тухларната, или при навесите на брега на Иртиш. За себе си Соня съобщаваше, че е успяла да завърже в града дори известни познанства и да намери покровители; че шие и тъй като в града почти няма модистка, станала в много къщи дори необходима; не споменаваше само, че благодарение на нея Расколников се ползва от покровителството на началството, че са му дали по-лека работа и прочие. Най-после дойде известие (Дуня дори беше забелязала известно особено вълнение и тревога в последните й писма), че той страни от всички, че в затвора каторжниците не го обичат, че мълчи по цели дни и е много блед. Изведнъж, в последното писмо, Соня писа, че се е разболял твърде сериозно и лежи в болницата, в стаята за затворници…

Той беше болен вече отдавна; но не ужасите на каторжния живот, не работата, не храната, не обръснатата глава, не парцаливите дрехи го бяха сломили: о, какво значение имаха всички тези мъки и терзания! Напротив, той дори се радваше на работата: измъчен физически от нея, поне си осигуряваше няколко часа спокоен сън. А какво значение имаше за него храната — тази постна чорба с хлебарки? Като студент преди той често нямаше и това. Дрехите му бяха топли и приспособени за неговия начин на живот. Прангите си дори не усещаше. Трябваше ли да се срамува от бръснатата си глава и от съшитата от две различни половини куртка? Но пред кого? Пред Соня? Соня се страхуваше от него, та пред нея ли да се срамува?