Дорийн Малек - Пантерата и перлата

Сара не каза нищо, просто го гледаше с поглед, от който му стана ясно какво мисли тя за саркастичната му забележка.

— Боза? — Калид подканящо й подаде една сребърна чаша с ферментиралото питие, направено от ечемик. — Подправена с канела. Много е хубава.

— Не, благодаря.

— Ракия? — Калид посегна към една кана, която се намираше до лакътя му.

— Не.

Той се облегна назад.

— Значи не мога да те изкуша с никое от тези хубави неща? — Калид посочи отрупаната маса пред себе си — освен питиетата имаше халва, локум, сладка, както и съдове с най-различни цветове на дъгата, пълни с шербет.

— Всичко, което искам, е да ме пуснеш да си отида.

Калид въздъхна.

— Това не мога да направя.

— Защо не?

— Защото те желая.

Докато изричаше тези думи, изразът на лицето му се промени. Той впи поглед в Сара. Ето че отново се върнаха на този въпрос. Доброто му настроение бе просто една прелюдия, тактика, с която целеше да я накара да се отпусне, да свали защитните стени, които бе издигнала около себе си. Сара си пое дълбоко дъх.

Калид продължаваше да я фиксира с поглед. Беше облечен в бяла туника, избродирана със злато, разтворена в горната си част, като по този начин разкриваше мускулите на врата му, както и част от космите на гърдите му. Облеклото му се допълваше от пурпурен копринен кафтан. Беше очевидно, че доста се е постарал за срещата си с нея. Гъстата му черна коса блестеше, отразявайки светлината на свещите и газената лампа на масичката. Изглеждаше великолепно, призна пред себе си Сара, но бе неин похитител и тя никога не би могла да забрави това.

— Невинаги получаваме това, което искаме — каза Сара.

— Аз обаче винаги получавам това, което искам.

Тя се усмихна и извърна поглед.

— Кое е толкова смешно? — попита той с отличен оксфордски акцент.

— Ти си толкова невъзможно арогантен.

Калид махна небрежно с ръка, жест, който й напомни за султана.

— Учих в Англия няколко години. Според мен, англичаните са най-арогантните хора на света, тъй като смятат, че са нещо много повече от всички други. Те са учтиви, но никога не казват каквото мислят. Защо тогава прямотата ми бива възприемана като арогантност?

Сара нямаше отговор на този въпрос.

— Не е ли така?

— Няма да обсъждам англичаните с теб.

— Тогава какво ще обсъждаш с мен?

— Нищо.

— Тогава научи ме.

Той се облегна на лакът. При това движение кафтанът му се разтвори, разкривайки златистия му пояс. Тялото му се очертаваше ясно под прозрачната туника. Сара отклони поглед.

— На какво да те науча?

— На всичко. Разкажи ми например за Съединените щати, аз никога не съм бил там.

— Америка няма да ти хареса. Там имаме демокрация.

— Знам много неща за демокрацията. Но мисля, че е твърде бавен процес.

— Да, предполагам, че е така, но ние, американците, я предпочитаме пред възможността да ни управлява някой диктатор.

— Искаш да кажеш, че аз съм диктатор?

— Не се намирам тук по моя воля.

— Но ще си много доволна, че се намираш тук. Един ден.

— Сега мога ли да си вървя? — попита Сара, изморена от спора.

— Не, не можеш — отвърна остро той, като се изправи.

Сара веднага застана нащрек, вцепени се, когато той се приближи до нея.

— Какво са направили моите прислужници с косата ти?

— Идеята не беше моя — отбеляза мрачно Сара.

Потрепера, когато той докосна косите й и махна една от фибите от слонова кост.

— Не се плаши — заяви сухо. — Просто се опитвам да направя така, че да ти стане по-леко и удобно. Това ми изглежда доста болезнено.

— Това е нищо в сравнение с кола-маската — промърмори Сара, притваряйки очи, тъй като той разплете сръчно едната плитка и тя веднага се почувства по-свободно.

— Сега по-добре ли е? — попита той.

Тя кимна. Трябваше да признае, че е така. Калид махна втория гребен и разплете цялата й коса. Прокара няколко пъти пръстите си през нея. Сара се отпусна и притвори очи от удоволствие. Той седна на дивана до нея, обърна я с гръб към себе си и я накара да се облегне на рамото му.

— Защо някой би поискал да измъчва такава великолепна коса, като я сплита и връзва? — промърмори той, като вземаше по някой златист кичур и го оставяше да изтече между пръстите му.

Сара не отговори. Изпитваше огромно облекчение, сега, когато кръвта циркулираше нормално в главата й. Когато ръката му обгърна кръста й, тя, без да се замисля, се облегна на тялото му. Той беше толкова близо, тялото му излъчваше такава топлина, гласът му бе толкова успокояващ…