Стефан Маларме - Прозорците

В зловонния тамян на болницата мръсна,
висящ като завеса от скучна бяла скръб,
щом отегченото разпятие му втръсна,
умиращият трепна и му обърна гръб,

повлече се — не ще съгрее гнило тяло,
но слънцето да зърне, да долепи поне
до топлото стъкло, от светлина преляло,
стърчащи бели косми и сухи рамене.

И с трескава уста, и за лазури жадна —
тъй както в младините щастлива е могла
да гълта девствена безценна плът! — нападна
с лигавеща целувка златистите стъкла.

Опиянен и жив! Забравил в миг кошмара:
светено масло, капки, часовник, хрипкав стон,
разбит креват… А вън и днес денят догаря
над стрехите, опрели до кървав хоризонт;

и вижда той: в река от пурпур и ухания
от лебеди по-дивни галери златни спят,
люлеят диви и съкровищни сияния
и натежава бавно от спомени сънят.

И тъй, покъртен от бездушните, от тия,
които все се валят сред щастие — о, те
засищат свойта сласт и в свойта мръсотия
кърмачката въвличат, с невинното дете! —

побягвам — с кръста си примамват ме стъклата:
отблъснал с яко рамо живота, низостта,
в тях, с вечната роса облени и в позлата
от девствената утрин на Безконечността,

се виждам Ангел чист! И гина, и със стона —
в прозорците изкуство и тайнство да трепти! —
възраждам се, лети мечтата ми с корона
към небеса предишни с цъфтящи красоти.

Ала уви! Светът е господар: с кошмара
ме отвращава в моя подслон — един абсурд! —
и мръсният бълвоч на Глупостта ме кара
носа си да запушвам пред чистия лазур.

О, как ли, щом от гняв душата ми трепери,
как да строша кристала с чудовищна пета,
за да побягна сам с крилете си безпери
и с онзи риск — да падам без край, във вечността?