Стефан Маларме - Лазурът

На вечния Лазур сияйната насмешка
потиска — сред цветята тъй чезнеш отмалял —
поета слаб, проклел и дарбата си тежка
в безплодната пустиня на земната Печал.

Аз бягам — но къде? — и чувствам как в душата
наднича по-досаден, по-страшен в тоя свят
от угризение… Коя ли нощ развята
да хвърля — жалка дрипа — връз присмеха злорад.

Мъгли, настъпвайте! Размятайте парцали;
с унила влажна пепел от студ и мрачина
оловните блата на есента засяли,
схлупете пак над всичко таван от тишина.

И ти — излез навън от Лета с блатна тиня,
о, Скръб, и с тия бледи тръстики и калта,
в небето затъкни отново всяка синя
огромна дупка — дело на злобните ята.

И още! Тъжните комини с всички сили
да бълват дим, да вдигат студен летящ зандан
от сажди, с ужаса си черен ослепили
и слънцето — болника безкръвен, изтерзан!

Небето — мъртво е! О, земна твърд — опора,
забрава дай за всичко — и Грях, и Идеал —
на мъченика клет, потеглил към обора
с човешкия добитък, глава на завет сврял.

А щом и моята глава е пуста — в нея
е кухо като в празен буркан от евтин грим! —
не ще натруфя аз скърбящата идея
и ще зова с прозявка съня невъзмутим.

Уви! Всесилният Лазур — аз чувам — пее
в камбаните. Гласът му кънти, мой дух злочест,
и с живия метал ни стряска и пилее
победата си злобна — о, синя благовест!

Лети в мъглата той и днес, от меч по-точен,
агонията твоя сече; какъв абсурд —
да бягаш в своя бунт безплоден и порочен!
Обсебен съм. Лазурът! Лазур! Лазур! Лазур!