Стефан Маларме - Иродиада

Сразена и с крило ужасно, в сълзи цяло,
спи в езерото — глъб на тъмно огледало,
простор, до кръв бичуван от голите злата —
Зората с хералдични пера, но излетя
към кулата ни, в дим от жертвоприношения,
към гроба, птицата обрекъл на гонения,
прищявка в самотата на изгрев чернопер…
Ах, сред страна порочна и тъжна — замък чер!
Ни плисък! Мрачната вода мълчи, гнети я,
че не трептят пера, ни лебед скланя шия —
незабравим; водата оглежда пустота:
там своя гаснещ факел захвърли есента.
И лебедът, съзрял сред храма на мъглата
или сред пуха бял как гмурка се главата,
покрусен от брилянта на някаква звезда,
но някогашна, вече с помръкваща следа.
Престъпност! Клада! И Зора предишна! Страстен
небесен пурпур! Вир от пурпур съпричастен!
И — целият разтворен — прозорец сред кръвта.

Единствената стая, обрамчена с неща
на войнствения век, златарство потъмняло,
на стари снегове изпъстрено начало,
килими със седефен отблясък — в мрачина,
ненужни дипли, скрили в саван очите на
сибили с ноктите на стари Чародейки.
Една от тях с цвета, с разцъфналите вейки
по мойта роба, бяла от слоновата кост
там, в свода птичи, с черно сребро изпъстрен, гост
пристигнал с полет е, тих призрак в цвят облечен —
дъх, който грабва ни, о рози! Дъх далечен,
далеч от ложе в мрака на загасена свещ,
дъх на студено злато над чантичка, горещ
гъст кичур от цветя коварни под луната
(все още восъкът дъхтящ суши цветята),
които тъжни жалби и немощни стебла
топят в самотна чаша, препълнена с тегла.
Зората пак влече крила, в сълзи облени!

Магични сенки с чар на символични сцени!
Гласът, политнал сякаш от древни векове,
не е ли моят, който заклина и зове?
И още, в диплите ни жълти — в мисълта ни —
провлякла се като звезда в мъгли тамянни
над куп от святи чаши, изтлели в здрача блед
през стари дупки, с гънки, втвърдени като лед,
пробити с тръпките на чистите дантели
на дивния покров, разхвърлял дипли бели,
без вяра, че ще литне, забуленият зрак
се вдига: (о, далечност с молби и жалби в мрак!),
забуленият зрак на някой накит странен,
на чезнещия глас, без спътник, неподканен,
дали за сетен блясък ще звънне в злато сам,
той, пригласът — все още — на умоляващ псалм
в часа на мрачен, лют двубой и на агония!
И силен в сенките на мрака, в монотонния
покой, той в свойта древност се връща уморен,
зловещ, еднообразен и вече победен —
като запуснат вир, потънал в блатна леща.

Възпява често тя, несвързано — зловеща
поличба! —
В скъпо ложе с разлистени платна —
не нар на монахиня с излишна здравина!
Кой сън сред диплите им не е бил скрижали,
пустинно моаре, гроб с плочи натежали,
ухание на къдри заспали? О, дете
безстрастно, нека твойта наслада да расте
в зори със зъзнещи цветя, разходки, скука,
щом слезе вечер зла и нарове разпука!
И месецът — самотен на циферблата в чер
часовник — под товара нелек на Луцифер
ранява винаги, о, вечно, бъднината,
с гласа в клепсидрата, на капещ плач излята,
безпомощно тя скита и в сянката — незрим —
до нея стъпва ангел, безплътен като дим!
Не знае той това, той — царят, който плаща —
как съхне гърлото от жаждата пламтяща,
баща, о, той не знае и ледника, изгрял
зловещо по телата, облечени в метал,
когато той над куп от мъртъвци, камара,
сред мирис на смола възправя — над кошмара! —
тръбите среброзрачни на старите ели!
Той от страни далечни ще дойде ли? Или
е рано? Всичко е поличба, сън злокобен!
Между витражите се вдига нокът злобен
със спомена за тези тръби — и свод зловещ
пламти, от завист пръстът топи се като свещ.
И скоро с пурпура на тъжен здрач — о, здрач е! —
ще нарани плътта от восък, който плаче!
О, не на здрач! По-скоро — на слънцето в зори:
последен ден, пристигнал света да изгори,
сред скръб зарите си — щом всичко е замряло —
надига времето пророческо, обляло
в сълзи детето — пленник на чистото сърце,
тъй както лебед крие сред своя пух лице,
тъй както лебед стар през своя пух се вглежда —
пролука вечна — там поне в една надежда
да зърне диаманти, невиждани зари:
звезда умряла вече и спряла да зари.