Стефан Маларме - Други сонети

Щом сянката ме стресне — о, жребий отреден! —
тъй както стар Сън, порив и болка за гръбнака,
че под тавани мрачни горчива смърт ме чака —
това е знак, че той е прострял крило над мен.

О, зала в блясък, който и краля хвърля в плен,
но славните гирлянди висят и гине всяка:
една измамна гордост, запалена от мрака
в очите на самотник, от вяра заслепен.

Да, знам — в далечините на тази нощ Земята
обилен блясък лее от тайна непозната
за вековете грозни, забулващи я в мрак.

Пространството ту расне, ту свива се в съмнения
и пръска в тая скука огньове жалки — знак,
че на звезда сияйна все пак изгрял е гения.

И девствен, и тъй гъвкав, и недостъпно бял,
дали разкъсал би с крило обезумяло
днес езерото на забравата, сковало
в кристален лед копнежа към полета умрял!

Сред спомените вижда, че — някогашен крал —
и днес е величав, но всичко тук е вяло,
и не възпял по-друг простор — ще гърчи тяло
на зимата безплодна в искрящата печал.

Просторът лебеда преследва и гнети го!
Отърсва шия той от свойто бяло иго,
но не и от кошмара, перата хванал в плен.

Бял призрак, сам стои сред блясъка възвишен
и в гордата надменност застинал — сън студен, —
замръзва Лебедът — изгнаникът излишен.

Красивият и девствен, и гъвкав — този ден
опияненото от гняв крило ще вреже
ли в езерото от забрава, в чийто скреж е
кристалът на копнежа, останал нероден!

Един предишен лебед, от спомени гнетен,
величествен, но без надежда днес — понеже
не е възпял юга и от копнеж по-нежен
на зимата безплодна в сияещия плен.

Отърсва шия той в агонията бяла:
днес целия простор е птицата презряла,
но не и този ужас, перата оковал.

Бял призрак, въдворен сред своя бляскав заник
в съня студен на свойто презрение замрял,
бленува Лебедът — излишният изгнаник.

Самоубийството с победен вид страни
от злато, бури, кръв пенлива, факли, слава!
О, как е смешно кръв от пурпур да изтлява
сред мойта гробница с отсъстващи стени.

Какво! Ни дрипа ли от тия светлини
не идва — полунощ е: в сянката мъглява
съкровището на главата разпилява
милувки тъмни и струящи на вълни —

и днес! — от твоята наслада! Само твоя,
която с детски жар изтръгва сред покоя
победа от това небе във вечен бяг

с лъчи, когато на възглавката — о, този
шлем на инфанта! — я полагаш, зърнал как
извайва твоя лек контур дъждът от рози.

Сияе ониксът на ноктите в нощта,
Тревогата държи светилник в будоара
и Фениксът съня предутринен прогаря,
но никой в урна не събира пепелта.

Сред празния салон: кънтене, пустота,
немее масата оголена и стара,
(край Стикс за сълзи е отишъл господаря
с това, което чест въздава на Смъртта).

А тук зад празния прозорец — пуст декор —
издъхва златото, като че в тоя миг са
ликорни скочили и тъпчат гола никса,

и в огледалото — забрава, сън, затвор —
тя вече мъртва е, макар че изумен ти
съзираш блясъка на звънки инструменти.