Стефан Маларме - Иродиада

К.
Смъртта ли блазни те, царице?

И.
По-далече
от мен, старице клета, за всичко ми прости,
и затвори спокойно прозорци и врати,
че смее се отвън небето серафично,
а мразя дивния лазур!
Вълни ритмично
полюшват се там, долу, ти знаеш има свят
със свод зловещ, огряван от онзи взор злорад —
Венера, бляскаща по здрач между листата:
аз там отивам, там…

Но запали в палата
светилниците, нека под свещите пълзи
ненужно злато — ручей с най-странните сълзи
и…

К.
Вече?

И.
Сбогом! Ти ме мамиш, голо цвете
на устните ми.
Аз очаквам гласовете
незнайни; или бедно на тайнства — вик след вик —
размятай свойте вопли и онзи стон велик
на детството, че сам усещаш в своя блян ти
как вече пръсват се студените брилянти.

Слънцето с неземна слава
слави отдиха и с лава
гаснещият вече ден
е нажежен

чувствам сякаш по гръбнака
плъзват сенките на мрака
тръпки в унисон с една
студенина

и главата ми изскача
съгледвач самотен в здрача
сред тържествената нощ
с политнал нож

както разрив тя веднага
стъпква го и края слага
на раздора стар с плътта
но в самота

от смирение опита
да упорства да опита
с поглед чист да полети
към висоти

все натам където зима
вечна над света въззима
глетчери от белота
и самота

но в кръщението бяло
озарено от начало
чисто с поздрав съкровен
се взира в мен