Мариана Тинчева-Еклесия - Посвещението

Когато, съблечена от горната си дреха и боса, трябваше да измина под расото на духовната си майка стъпките от притвора на храма към олтара, изпитах неописуемо вълнение. Гласът на владиката ме посрещна с обичаен въпрос: „Защо си дошла, сестро, припадайки пред светия Олтар?“ Отговорих със сведена глава и затворени очи: „Желая постическо житие, владико светий!“ По-нататък въпросите идваха един след друг: „Желаеш ли да се сдобиеш с ангелски образ и да бъдеш зачислена в лика на монашествуващите? Ще останеш ли в манастира и ще прекараш ли в пост и молитва през целия си живот, дори до последното издихание? Ще търпиш ли всички скърби и лишения на монашеския живот заради Царството Небесно?“… На всички въпроси отговарях кратко: „Да, с Божия помощ, владико светий!“ Но в същото време осъзнавах каква съдбовна отговорност поемам в тези мигове: бях на 29 години. Когато облякох расото и получих монашеската броеница, всички присъстващи в храма изпяха „Господи, помилуй“. Тогава чувството на страх, което свиваше сърцето ми, премина в радостно ликуване: най-после постигнах желанието си — да посветя живота си на Онзи, Когото обичах повече от всички хора, обещали ми щастлив живот.

Не казвам, че от тогава живея в земен рай блажено, без трудности и терзания. Иисус Христос на никого не е обещал неизменна радост. Нали е казал, че който иска да Го следва, трябва да носи кръста си всеки ден!…

На големи църковни празници, когато манастирът се оглася от стотици стъпки и от говор на богомолен народ, често съм съзирала учудени погледи да се вглеждат в нас, по-младите монахини. Случвало ми се е дори любопитни мъже или жени да зададат направо въпрос: „Още си толкова млада и хубава, защо си избрала да живееш тук?“… Но кой по-добре от мен знае къде ми е мястото в този преходен и мимолетен земен свят? И подозира ли някой, че само преди петнадесет години аз самата не бих повярвала, ако някой ми кажеше, че ще се посветя на Христос?

Тогава, още ненавършила 20 години, с група приятели се бяхме увлекли по учението на Кришна и неговото практикуване в живота. Православният храм беше недалече от родната ми къща, но рядко влизах в него… Една нощ ми се присъни жена, облечена в тъмни дрехи. Тя се доближи до мен и ми подаде икона. Не я приех, казах й: „Това не ме интересува!“ Но тя настоя: „Вземи я, един ден ще ти послужи!“… Не обърнах особено внимание на този сън — забравих го.

Започнах работа като възпитателка в детска градина, защото обичах децата и това беше моята специалност в задочното обучение за висше образование. За омъжване и семеен живот не мислех — гледах на тези неща като на някаква далечна перспектива. Една вечер съвсем ненадейно мой познат от ученическите години ме изненада с предложението си за се омъжа за него. Бях неподготвена, а той ми даде срок да размисля: „Искам отговор до следващата сряда!“ — каза. Нямах нужда от лично размишление — не бях влюбена нито в него, нито в някого другиго и не исках да се задомявам. Така му отговорих в уречения ден. И бях изненадана, когато научих, че за да ми отмъсти, още същата вечер предложил женитба на най-добрата ми приятелка. Не ме заболя от тази мъжка непоследователност; дори се зарадвах за двамата — знаех, че тя го харесва и сигурно щяха да са щастливи… Мене повече от всичко ме привличаше мистичното, необяснимото отвъдно.

През лятото на 1990 г. научих, че в Духовната академия вече допускат да кандидатстват и жени. Изведнъж реших, че това е единственото, което желая — да уча религия, която ще ми отвори път към човешката душа. Кандидатствах в подготвителния курс и ме приеха. Точно в тези години народът ни бързо започна да обеднява; моите родители също нямаха средства за издържане на студентка в столицата, но ние, които се записахме да учим в Академията, вярвахме, че Бог ще ни помогне да завършим. Няколко студенти подадохме молби до декана да ни разреши да бъдем настанени в манастири, където да живеем и да помагаме във въздигането на храмовете. Получихме не само съгласие, но и похвала, че така се умножават жетварите на благодатната Христова нива.