Мариана Тинчева-Еклесия - Посвещението

Когато за пръв път застанах пред иконостаса на олтара в светата обител и вдъхнах упойващия мирис на тамян, почувствах неизразима притегателна сила и си помислих, че бих искала да остана тук завинаги. Но когато излязох вън, реших, че желанието ми е било мимолетно — как ще се разделя с разнообразието на големия свят и ще го заменя с монашеска килия?!

Докато учех богословие, пет години бях на послушание при духовната си майка, на която трябваше да се подчинявам безотказно. Тогава разбрах колко силна е гордостта в нас и как не иска да се подчинява на чужда воля. Опитите да науча душата си на смирение: да не роптая, да не отвръщам на злото със зло, да не осъждам ближните, да не завиждам; да пренебрегна себе си заради някой страдащ — се оказаха трудно постижим връх, от чието подножие се тръгва отново и отново всеки ден, и няма гаранция, че подвижникът ще го покори. Защото в монашеския живот се възпитават качества, обратни на онези, които светския живот налага като ценности: стремеж към материално богатство, пренебрегване на околните заради собствения интерес, вкусване на всички наслади от живота… От монаха се изисква целомъдрие, въздържание от плътски удоволствия, непривързване към веществени неща и суетност. Едва когато посветеният постигне това, Бог му се открива по чудодеен начин, за който хората не подозират, защото не са вкусили насладите от Неговото невидимо свято присъствие… Така разбрах, че Бог избира онези, които ще Го следват — Неговата воля е преди нашата, но Той търпеливо чака съгласието ни да Му се посветим с дух и истина.

… Докато учех в София родителите ми знаеха, че животът в манастира ме привлича, но когато им съобщих намерението си да дам постоянен обет, те отсъдиха: „Ако приемеш монашество, повече никога не се връщай в нашия дом!“ Вместо радост от личния си избор, изпитвах чувство за вина към тях. Те очакваха от мен съвсем други радости — да се омъжа, да имам деца, да се грижа за тях в старините им. Усещах душата си разпната между Бог и синовния дълг. Върнах се в манастира раздвоена и натъжена, но казах: нека Христос реши вместо мен!

След срещата с родителите ми и обявеното решение, започнаха в манастира да ме посещават приятели и роднини с намерение да ми повлияят да променя решението си. Какво ли не ми говореха! Някои дори си позволиха да ме попитат дали нямам физически дефекти, че се отказвам от съпружество и майчинство? Опитвах се да им обясня, че всичко ми е наред и че съм решила да се отдалеча от света не заради свои

недостатъци, а тъкмо обратното — от желание да се усъвършенствам духовно в християнски добродетели. Не зная дали ме разбираха, дали ми вярваха, но аз все повече чувствах присъствието на Иисус Христос в лицето на всеки човек и се стараех да прощавам грешки в думите или делата на хора, насочени против мен… Ала една драстична случка изигра съдбовна роля за окончателното ми решение. Един късен следобед, докато се изкачвах по пътечката през гората от града към светата обител, маниакално болен човек с маска на лицето ме нападна и се опита да ме изнасили. Изненадата ме срази. Докато се бранех, непрестанно се молих на Господа да ми помогне, да ме спаси от ръцете на насилника. Обещах Му, че ако изпълни тази моя молба и остана непокътната, ще дам обет за безбрачие и послушание. И Бог извърши чудо — настървеният мъж, вече разкъсал дрехите ми, преди да стигне до плътта ми, се отказа от позорния акт и избяга! Още на другия ден написах молба до Светата митрополия да приема малката схима (пострижение в монашество) След месец дойде разрешение; денят беше определен — сряда, 18 юни след вечерната служба… Докато отговарях на въпросите на митрополита с: „Да, с Божия помощ, владико светий!“, не подозирах колко изпитания съпътстват делниците на човек, напуснал света заради душата си. В края владиката ми подари букет с рози, който хербаризирах и запазих непокътнат. Понякога, във вечери на вътрешни конфликти и съмнения, гледам своя красив спомен и си мисля, че той е моя трънен венец, който никога нямам право да снема от челото си. Да, и сред монашествуващите се чуват гневни думи, свади заради гордост, разпри, недоразумения… Казват, че лукавият е навсякъде, а най-много там, където хората обичат Бога. Не зная защо е така — навярно, за да не помислим, че сме по-добри от другите хора, които идват при нас? Когато непосилни въпроси и ревност терзаят душата ми; когато мисля, че губя пътя, по който съм тръгнала, аз се затварям в килията, коленича пред Разпятието на стената, и моля моя невидим Избраник да не ме изоставя, да прости грешките ми, да не ме отхвърля от съвършеното Си Лице, а да укрепи вярата ми в Него!… Той ме чува. И с невидимата Си ръка ме вдига от пода по-силна, по-примирена и жертвоготовна.