Янош - Лари Фари Шмекелари

— Гледай само да не почнеш да лъжеш — изръмжа Честния лъв Ханс, — че тогава мечето Цигу-Мигу пак ще трябва да плаче, защото ще те излапам, ама честна дума ти давам.

— Ох, вярно — обади се раздърпаното куче с трите крака и откъснатата опашка, — и на мене ми се плаче. Нека лъвът да го изяде.

— Ама аз не лъжа — захвана Хрупко-Черупко Лари Фари Шмекелари, — дори хич не мога да лъжа. Знам една хубава приказка за Нова година. Тогава бях назначен като Хрупко-Черупко във вилата на един богаташ. Той и дебелата му жена имаха две деца. Беше точно срещу Нова година. Но, както знаете, богатите хора вършат всичко с електричество — лъскане на паркет, кърпене на чорапи, шиене, плетене, печене на сладки, миене на прозорци, чупене на орехи. А това хич не ми харесваше — за какво бях тогава аз?

И така, беше срещу Нова година. Наоколо се търкаляха какви ли не подаръци: малки локомотивчета и вагончета, пожарни команди, електрически говорещи кукли, автоматични свирещи и несвирещи играчки, машини-роботи, управляеми от разстояние параходи — всичко от пластмаса или от тенекия и нито едно от дърво. Освен това беше пълно с шоколад и кутии с бонбони, имаше и десет кила златни и сребърни орехи с истинска черупка.

Бащата преяде, майката — също, а децата си разстроиха стомасите. Кучето не можеше повече да погледне наденица, електрическата кукла крякаше като гъска, а аз едвам си сдържах яда. Тази вечер се чувствах много зле, защото този калпазанин, момчето, ми пъхаше непрекъснато в устата оловни сачми, копчета за панталони и камъни от аквариума, а най-накрая ме накара да захапя дори облегалката на стола. А наоколо се търкаляха хиляди орехи, лешници, фъстъци и никой не ги поглеждаше. Затова пък да знаете само, приятели, как славно си отпразнувах после, когато всички отидоха да спят. Домъкнах на перваза на прозореца над сто и двадесет ореха и ги подредих като войници. След това отворих прозореца със здравите си зъби. Навън беше студено и тъмно, жива душа нямаше на улицата. Начупих орехите един след друг. Като съмна, долетяха птичките и аз богато ги нахраних. После донесох нови орехи, лешници и фъстъци, начупих и тях и им ги дадох. Виж това е приятно нещо — да храниш птичките.

В единадесет часа домакините станаха и като видяха какво съм направил, ме изхвърлиха навън, на улицата. Там ме намери синът на железничаря Траверсопиронков. Взе ме със себе си у дома. Сложиха ме на топло до печката и ми подариха пълна чиния с желъди и лешници.

Цял ден троших лешници и желъди. Вечерта ме увиха в кърпичка да не ми е студено. Бяха шест братя и сестри и все си пееха: „Имаме си хубав Хрупко-Черупко, той не скърца даже хич…“

— Приказката не е лоша — каза раздърпаното куче с трите крака и откъснатата опашка, — но нещо не й достига, за да те разплаче.

— Вярно, вярно — обади се мечето Цигу-Мигу с цигулката. — Спомням си много добре. Тогава вече живеех при железничаря Траверсопиронков. Веднъж Йозеф се върна и го донесе. Не е лъжа!

— Е, щом като не е лъжа — изръмжа Честния лъв Ханс, — тогава значи е истина. И ако не го пипна скоро, че лъже, съвсем ще измършавея, ама честна дума.

— Веднъж — започна да разказва днес Хрупко-Черупко Лари Фари Шмекелари — бях на хубава служба при един селянин от село Шумотевица, работих му като ратай.

Тогава имах още само двадесет и три различни комплекта зъби за сменяне. Това обаче ми дойде на сгода, защото селянинът имаше в обора си точно двадесет и три вола.

Сега ще ви разкажа как си разпределях работата, защото най-важното при всяка работа е да я разпределяш правилно. Тогава зъбите няма да те болят от много работа…

Другите още спяха, когато аз занасях двадесет и три кофи в обора, подлагах под всеки вол по една кофа, поставях на опашката му по един комплект от моите зъби и го оставях да издои вола. След това трябваше само да отнеса кофите. Разбирате ли сега колко съм умен?

— Много си умен, няма що. Просто ще се пукна от смях — изръмжа Честния лъв Ханс. — Вижда се колко си умен, щом като не знаеш, че воловете не се доят от опашката, а от… от… Ех, и аз забравих как се казваше. Обаче вече почва да ми мирише, че ще схрускам един лъжец. Ах, да знаеш как ще ми се усладиш!

Но и това не е вярно, защото воловете не дават мляко.

— А после щеше да има сватба. Синът на селянина Игнац се женеше за дъщерята на Иван Дебелия. Сватбата без малко да не се състои. И знаете ли защо? Бяха поканени няколкостотин души и затова замесиха тестото за сладките в сто големи нощви. Но скоро след това, като втаса, тестото изскочи от съдовете и тръгна на всички страни. Почнаха да го точат по улиците, по полето и да сушат корите на покривите. Тестото изпълни дори главния площад. Прислужниците не насмогваха да извадят превтасалото тесто от нощвите и да го пренесат някъде другаде. Навсякъде лежаха планини от тесто! От тях младоженците едвам се виждаха. Те вече си мислеха, че сватбата ще пропадне.