Песен за Роланд

Пристъпват сарацините — придворни
с молба, та царят седна пак на трона.
И алхалифът: 35 35 Алхалифът — халиф е наместник на пророка, най-висшето лице в мюсюлманския свят, и не може да е подчинен на един малък цар като Марсили. „Не, не е достойно —
да вдигате тъй копието бойно;
полезно бе да слушате спокойно.“
А Ганелун пак свойта цел подгони:
„Това търпя, но другото не мога
да премълча; ще кажа при възможност
вестта, която Карл по мен провожда,
като от смъртен враг що иска още.“
Наметка от самур от бяла кожа,
с копринен плат обшита бе си сложил.
Отметна я към Бланкандринс спокоен,
на дръжката на меча длан положи;
а тая златна дръжка искри рони.
Отвред шептят: „Чудесен е барона!“ Аой.

Граф Ганелун към царя приближава
и казва: „Гняв това не заслужава!
Карл императорът ви известява
да минете във християнска вяра
с дар на васал от половин Испания.
А на Роланд той другата предава.
Власт ще делите с горд съпритежател.
Ако не сте съгласен, след обсада
ще влезе в Сарагоса без пощада.
Ще ви плени, ще ви завърже даже
и в столнината Екс ще ви откара,
не на параден кон или магаре,
върху които може да се язди,
а вързан върху някой кон товарен.
Ще ви отреже там, след съд, главата.
Писмо ви праща моя император.“
Постави го в десницата на царя.

Почервеня от гняв и яд Марсили,
печата счупи, восък запокити,
какво му пише Карл, на глас зачита:
„Владетелят на Франция — всесилен,
тук ми припомня мъката си скрита,
че аз Базан и брата му Базилие
обезглавих на хълма под Халтилие.
Че жив ще ме остави — той се врича,
но иска алхалифа, моя чичо;
не ще ме инак никога обича.“
Синът на цар Марсили се изсили
и закрещя: „За думи като тия
граф Ганелун заслужи свойта гибел!
Предайте ми го, аз ще го убия.“
Чу Ганелун, измъкна меча живо,
опрян до бор — гърба си да прикрие.

В градината Марсили се оттегли;
и най-добрите му васали с него,
и Бланкандринс — стар беловлас посредник,
и Джурфарет — син престолонаследник,
и алхалифа — негов чичо верен.
„Французинът ще ни помогне! — весел
му каза Бланкандринс. — Пред мен закле се!“
А цар Марсили: „Тук го доведете!“
И Бланкандринс поканва го с надежда,
в градината при царя го завежда.
Там подлата измяна се изплете. Аой.

Марсили почна: „Ганелуне драги,
в гнева си зле постъпих с вас, когато
замахнах — копие да ви запратя.
Вземете кожи от самур в отплата,
петстотин ливри днес им е цената,
и откуп утре ще ви дам във злато.“
Отвърна Ганелун: „Не се отказвам
и нека бог ви награди богато!“ Аой.

Добави цар Марсили: „Аз не крия,
допадате ми на сърцето вие!
За Карл Велики искам да ви питам.
Той много стар е, времето му мина,
години двеста мисля си, че има.
Превзел е толкова земи — всесилен,
със щита толкоз удари отбил е,
един ли цар довел е до просия:
кога ще спре най-сетне да се бие?“
А Ганелун: „По-друг е, чуйте вие.
Познаваш ли го по-добре, разбираш,
че е герой, пред нищо не се спира.
Честта и доблестта на Карл Велики,
не бих могъл да видя аз в друг никой.
Цената му кой с думи бе описал?
Бог с благородство щедро го орисал —
умрял би той — барон не би навикал!“

„Учудвам се със право — пак подхвана
неверникът. — Карл беловлас е, стар е!
Живот два века вече е изкарал!
По толкова земи е скитал, патил,
от копия, стрели — понасял рани,
превърнал в просеци царе богати:
кога, сломен от битки, ще престане?“
„Не, никога! Щом жив Роланд остава! —
отвърна Ганелун. — Че с храброст той се слави.
И Оливер, и перовете наши,
които Карл обича. — Те го вардят
със двайсет хиляди във авангарда.
Спокоен Карл е. Кой ще го уплаши!“ Аой.

„И пак се чудя — рече сарацинът —
на тоя беловласи Карл Велики,
години двесте май че е надминал,
над толкова земи е победител,
и толкоз остри копия отбил е,
и толкова царе във бой сразил е,
кога ще се откаже от войните?“
„Не, нивга! Щом е жив Роланд! Един е —
и Изтокът пред храбростта му стине!
И Оливер се слави с храбро име.
Дванайсет пера в авангарда има
ведно със двайсет хиляди войника.
Не ще уплаши Карл Велики никой!“ Аой.

Марсили рече: „Ганелуне славни,
на моите войници няма равни.
Четиристотин хиляди са даже —
дали ще мога франките да смажа?“
А Ганелун: „Не вярвайте, едва ли.
Ще ви изтребят — няма да ви жалят.
Защо не с мъдрост — лудост не помага!
На Карл пратете дар богат веднага.
та всеки франк учуден да остане!
И щом заложници получи двайсет,
Карл път към мила Франция ще хване.
А сестриника си Роланд — юнака
в ариергарда, вярвам, ще остави;
и Оливер той няма да забрави.
Послушате ли ме — там смърт ги чака!
Щом Карл без чест остане на земята,
не ще подхване никога войната!“ Аой.