Мариана Тинчева-Еклесия: Южният кръст над Африка

В африканската практика често се образуват местни църкви чрез отцепване от европейското външно мисионерство. Те се стремят към жива, дейна религия, която се основава на родово-племенната традиция от дедите, но добавят от християнството вярата за спасените души на страдащи и онеправдани. Както и да се наричат тези църкви, те внушават на своите последователи, че Съществото над тях знае всичко за земята и хората, „може да чува и да говори“.

Такива до днес са лъчите на просвещението за онези африканци, които все още не са се разделяли с Африка, за да отплават с кораби към далечните брегове на други континенти.

И да се върнат отново тук като администратори, икономисти, търговци, мисионери, пренасящи Словото Божие. А с него да посеят и сладките, и горчивите плодове на човешката цивилизация.

След уморителния полет до Хараре в Зимбабве исках да си почина. Знаех за двете етнически групи машона и матабеле, населяващи тази част на някогашна Родезия (земята на Сесил Родс) в Южна Африка. Заради благодатния климат и природни богатства Зимбабве се нарича Африканска Швейцария и европейците са предпочитали да се поселят тук, а не в други страни на гореща Африка.

Столицата Хараре от пръв поглед показва продължително европейско присъствие, а островърхите кули на протестантските църкви напомнят, че на хиляди километри от Йерусалим християнството е част от вярата в Иисус Христос.

Според данни в страната има 2 млн. християни, но по-голямата част от населението изповядва традиционни религиозни вярвания или участва в независими африкански секти, които смесват християнската догматика с местни култове.

Преди да се събудя, чух мъжки глас: „Аз съм тук!“ Кой беше този, тук?

По обед отпътувахме с кола към Тенге-ненге, неголямо африканско селище с интересен живот и чернокожи жители, повечето от които са художници. Тайничко бях приготвила багаж за нощуване там, но след като пристигнахме, почти веднага се разбра, че това е неизпълнимо — няма обичай за подобно гостуване, освен ако някой европейски художник не е решил да се обучава при местните самобитни колеги.

Пък те, неграмотни или полуграмотни, са научили английски думи, колкото да разбират идващи тук чужденци, които искат да си купят от тях каменни статуи, художествени тъкани или рисунки. Удивително е, че скулпторите обработват камъка на ръка, без машини, тъй като към колибите най-често няма ток. Тази подробност от бита не лишава произведенията им от дълбоко въздействие, изящна изработката — ценности, които понякога отсъстват при художници на съвременния индустриален свят. Защото творецът в своето разнообразно изкуство почти винаги отразява нюансите на душата си. В Тенге-ненге изобразителното изкуство се счита религиозно, тъй като показва вярата на художниците в изконни духовни закони на живота — нежността на майчинството, борбата между доброто и злото, загадките на космоса… В стремежа да разбера повече, се проврях между няколко високи дървета и стигнах до ателие на открито. Тук се виждаха десетина великолепно изработени каменни скулптури, отправили взор към небето. Мистичната им вглъбеност ме плени и веднага реших, че искам да пренеса всичките в България. Изкушението ми не можеше да се осъществи — каменните реликви бяха огромни и тежки. Мернах колиба наблизо, но човек не се виждаше. Викнах няколко пъти и от сламената къща излезе бос мъж, около петдесетгодишен, с протрито кепенце на главата. „Аз съм тук“ — каза той на едва разбираем английски и се усмихна. Попитах го кой е скулпторът на тези каменни колоси, а негърът скромно вдигна рамене: „Аз съм…“ Изглеждаше толкова слаб, уморен, безпомощен, че не повярвах; реших, че не ме е разбрал. Продължих да гледам експонатите и да мисля за посланието, което внушават. Мъжът започна да работи върху последната си творба, от което разбрах, че недоверието ме е подвело. Неизвестният африкански Микеланджело се казваше Арту и изобщо нямаше самочувствие от това, че прави изкуство. Попитах го защо каменните човешки глави гледат нагоре, а той обясни, че от небето идва отговорът на въпросите ни. Заради езиковата бариера нямах възможност да разговарям подробно с него, но той също като християните вярваше, че загадките за нашите очи са скрити горе. Едва когато си купих една от неговите малки каменни скулптури — майка, прегърнала дете (подобно иконата на Света Богородица с Младенеца (Умиление), край ушите ми мина като звън на камбанка гласът от съня ми тази сутрин: „Аз съм тук“…