Уилям Тен - Проблемът на слугата

Да, по-пълен контрол от това не може и да има.

Разбира се, съзнаваше и другата, по-незначителна причина да избере живота на Слугата на сигурността за основа на своя експеримент. Преди четири години Сидоти го видя да се налива с алкохол пред очите на всички наоколо. Слугите на човечеството не бива да се държат така. Подхожда им простичкият, чист и умерен живот, за да бъдат пример за всички останали от човешкия род.

Сидоти дори не бе зървал Заместник-слугата на сигурността, когото щяха да повишат по негова заповед. Но дочуваше, че този човек живее скромно, без да си позволява нищо излишно. А това допадаше на Сидоти — точно така трябваше да бъде.

Лууб замря в очакване, след като завърши доклада си.

Сидоти размишляваше.

По-добре ли ще е, ако му заповяда да се откаже от тази глупашка, самодоволна идея за пряк контрол над Гарома? Не. Нали именно това задействаше механизма на всекидневните посещения в Бюрото за лечебни изследвания — Лууб проверяваше докъде са стигнали в проучването на въпроса. Съвсем лесно би било да му внуши просто да се отбива при него всеки ден. Сидоти обаче смяташе, че докато не овладее изцяло всички страни от своята власт, по-благоразумно е да остави непокътнати отработените механизми на личните връзки, стига да не се случи нищо непредвидено.

Това му напомни за още нещо. Лууб имаше твърде засилена потребност, чието задоволяване всъщност беше прахосване на време. След постигането на абсолютен контрол беше време да го избави от нея.

— Длъжен сте да изоставите цялото това ровене в историческите факти — заповяда Сидоти. — А времето си използвайте за още по-пълно вникване в слабостите на Модо. Това е далеч по-интересно от изучаването на миналото. Засега толкова!

Щракна с пръсти. Почака малко и щракна отново. Целителят на душите вдиша дълбоко, изопна рамене и се усмихна.

— Добре, продължавайте в същия дух — изрече насърчаващо.

— Благодаря, господине, така и ще направя — увери го Сидоти.

Лууб отвори вратата на нишата и излезе. Сидоти се загледа в гърба му. С каква идиотска самоувереност е изпълнен този човек — убеден е, че откритият метод за пълен хипнотичен контрол ще му бъде поднесен на тепсия!

Сидоти се доближи до решението на задачата преди три години. И веднага се притаи, като привидно започна да работи в коренно различна насока. А след като усъвършенства методиката си, приложи я спрямо Лууб…

Това беше съвсем естествено.

Беше сащисан и замалко не повърна, когато научи, че Лууб е подчинил Модо, а Модо е властелин на самия Гарома. Но с времето свикна. В края на краищата от най-ранно детство единствената действителност, която той и връстниците му се учеха да възприемат, беше властта. Във всяка училищна паралелка, всеки клуб, на всяко човешко сборище. Властта беше единственото, за което си струваше да се бори. И беше принуден да избере тези занимания не защото смяташе, че е най-подходящ за тях, а защото така му се откриваше перспективата за власт над онова, което го интересува поради личните му предпочитания.

Но власт като тази, с която се сдоби, той не бе и сънувал. Въпреки всичко тя се превърна в действителност и трябваше да се съобразява с нея.

Само че как да употреби тази власт?

Оказа се, че е много трудно да намери отговор. Разбира се, след време щеше да го научи. А засега имаше превъзходната възможност да открие кой колко съвестно си върши работата и да наказва онези, които се държат зле. Сидоти възнамеряваше да остане на тази длъжност, докато не настъпи удобният момент за повишение. Засега няма смисъл да копнее за гръмки титли. Нека Гарома си властва, а той ще го напътства през още три-четири звена.

И все пак оставаше един въпрос — какво би искал да постигне, като насочва Гарома?

Разнесе се звън. От високоговорителя под тавана зазвуча глас:

— Внимание! Внимание за всички служители на Центъра! Всеобщият слуга излиза от сградата след няколко минути! Всички в главното фоайе, за да го молите да продължи служенето си на човечеството. Всички в…

Сидоти се вля в тълпата специалисти, които припряно се втурнаха от лабораторията. И от двете страни на коридора други изскачаха през вратите. Човешката река отнесе Сидоти в главното фоайе, където охраната на Възпитателната служба избутваше плътно към стените дошлите по-рано.

Той се усмихна. Ако хората от охраната знаеха кого блъскат! Своя повелител, който можеше да обрече на екзекуция всекиго от тях! Единствения човек на Земята, който можеше да прави каквото му скимне!