Уилям Тен - Детска игра

Пръстенчето, което Тина беше получила за Нова година, сега красеше средния пръст на лявата й ръка; Лю се опитваше да се прави на светец, но без особен успех.

— О, Сем! Снощи Лю… Сем, бихме искали да сте първият — такъв сюрприз, боже мой, такъв сюрприз! Аз почти… Да, разбира се, знаем, че ще ни бъде в началото трудно… Сем, ние имаме намерение, тоест — надяваме се…

— Да се оженим — завърши Лю шепнешком.

За пръв път откак се познаваха, Лю изглеждаше неуверен и гледаше на живота с известно подозрение — като човек, който намира в чашата с портокалов сок октопод.

— Много би ви харесало как Лю направи предложението — изливаше щедро чувствата си Тина. — С много заобикалки, скромно. После му казах, че тогава имах чувството, че говори за нещо съвсем друго и изобщо в началото аз наистина не го разбрах. Нали тъй, скъпи?

— А? Да, разбира се, в началото ти беше трудно да ме разбереш. — Лю погледна своя бивш съперник. — Изненадан ли сте?

— Не, съвсем не. Двамата толкова си подхождате, че от самото начало смятах подобно решение за идеално. — Сем промърмори поздравленията си под изненадания поглед на Тина. — А сега ме извинете, имам бърза работа. Един изключителен сватбен подарък!

Лю беше напълно объркан.

— Сватбен подарък ли? Толкова бързо?

— Да, разбира се — отбеляза Тина. — Толкова е трудно да се избере нещо подходящо, а един добър приятел, какъвто е Сем, би искал на всяка цена да подбере наистина изключителен сватбен подарък.

Сем реши, че за днес му е достатъчно, грабна книжката и палтото си и хукна.

Когато приближи червеното тухлено стълбище на квартирата си, Сем вече беше стигнал до заключението, че раната, макар и болезнена, в никакъв случай не бе смъртоносна. Даже се развесели, като си спомни физиономията на Лю. Тогава някой го дръпна за ръкава — беше хазайката.

— Оня човек пак дойде, господин Вебер. Искаше да ви види.

— Кой, високото старче ли?

Мисис Липанти кимна.

— Толкова неприятен тип! Когато му казах, че ви няма, той настоя да го пусна в стаята ви. Казах му, че не мога да го направя без ваше разрешение, а той ми хвърляше такива убийствени погледи… Никога не съм вярвала в приказките за лоши очи, но ако ги има, това са очите на тоя тип.

— Ще дойде ли пак?

— Да. Попита ме кога обикновено се връшате, казах му към осем, като имах предвид, че ако не желаете да го видите, ще разполагате с време да се преоблечете и да излезете. Извинете за откровеността, господин Вебер, но на вас едва ли ще ви се прииска да го видите…

— Благодаря ви. Но когато дойде, пуснете го да влезе. Ако е лицето, за което си мисля, аз незаконно притежавам негова собственост. Бих искал да знам произхода на тази собственост.

Влизайки в стаята, Сем внимателно остави ръководството и нареди на кутията да се отвори. Детският биокалибратор не беше голям и спокойно можеше да се завие във вестник. След няколко минути Сем вече крачеше към своята кантора, стиснал подръка пакет със странна форма.

Мислеше си дали не му се е изпарил мерака да откопира Тина. Въпреки всичко той я желаеше повече от всяка друга жена и тъй като оригиналът се омъжи за Лю, не остава нищо друго освен копието да се омъжи за него. Но копието ще получи всички черти на Тина в момента на снемането на характеристиките, значи не е изключено също да поиска да се ожени за Лю…

Като оня лаф: „Или ти иди, пък аз ще почакам, или аз ще почакам, пък ти иди.“ Но още не се е стигнало дотам, а в края на краищата може и да се окаже забавно.

От всичко най-много Сем се страхуваше да не допусне някаква неточност. Ами ако новата Тина излезе с дефекти! Ако изведнъж започне да смила собствения си стомах, или някъде в дълбините на подсъзнанието й се окажат зачатъци на загадъчна и неизлечима лудост, свойствени на образеца; при това могат да се проявят не веднага, а едва когато дълбокото взаимно чувство даде своите плодове. Сем разполагаше с доказателство, че не е велик майстор в копирането — племенницата на мисис Липанти.

И още: никога няма да може да демонтира Тина, дори ако има дефекти. Да не говорим за рицарските му страсти и за граничещото с предразсъдъци преклонение пред жените, внушени му още в детските години — Сем изпадна в невъобразим ужас при мисълта, че обожаваното от него същество ще бъде разглобено като оня уродлив манекен. Но ако пропусне в конструирането нещо съществено, и това ще се наложи. Затова реши: нищо не трябва да бъде пропуснато!

Докато старият асансьор го издигаше нагоре към кантората, Сем се усмихваше горчиво — да имаше поне още мъничко време! Да можеше поне още веднъж да експериментира върху човек, когото познава добре и бързо ще открие всяко отклонение от нормата. Уви, странното старче ще се появи довечера и ще си поиска своя набор „Направи човек“, значи опитите ще трябва веднага да бъдат прекратени. Пък и кой е този човек, когото познава добре? Няма нито другари, нито близки приятели. А за да има резултат, трябва да познава въпросния прототип като самия себе си. — „Като самия себе си.“