Г. Тение - Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)

— Водих борба, Андрея, борба на един срещу трима и то като първият беше без оръжие, тъй като му бяха отнели ножницата и сабята му, даже и шапката.

— Борба?… Аз го знаех предварително — извика старият Андрея, гледайки врата на младежа, където кръвта се беше съсирила.

— Разкажете, синьоре, разкажете! — извикаха Тонино и Зиани. — Какво се е случило?

— Аз търсех баща си в канала Орфано и го зовях през отвърстията на стените на затвора — започна Марино.

— Аз така си мислех — прекъсна го Андрея. — Какво безстрашие! Никой не смее да проникне в канала Орфано под страха от смъртно наказание.

— Аз предупредих дожа Луиджи Гримани. Поисках от него, Тадео Моро и Силвио Зиани да отворят саркофага и ковчега на последния дож и когато те отказаха, тържествено се заклех, че ще отмъстя за моя благороден баща…

„Тази клетва аз ще удържа или разкъсаното ми тяло ще бъде дадено за храна на орлите и гарваните.“

„Моята цел е следната: да спася моя баща, ако е жив и да отмъстя на негодниците за жестоките и позорни изтезания, на които са подложили добрия и великодушен старец!“

Тонино и Зани гледаха сериозни и замислени; Анунциата гледаше със страх и възхищение Марино, който сам искаше да започне борба с венецианските големци.

— Това не ще доведе нищо добро — каза Андрея. — Какво ще правите?

— Това, което повелява дългът ми и което е справедливо, татко Андрея! — Не ме гледайте така загрижено. Трябва да ме гледате по друг начин. Искам възтържествуването на правдата и за виновниците кръвно наказание, каквото те заслужават…

— Чуйте какво ми се случи. В канала Орфано забелязах внезапно лодката на Зиани. Неговите карабинери ме хванаха и ме вкараха в едни подземия, където са затворите. Началникът на карабинерите ме поведе по един таен коридор в тази част на палата на дожовете която досега ми беше неизвестна.

В действителност Силвио Зиани ме заведе пред трима маскирани държавни инквизитори, които ме изпратиха в Стаята на истината, за да ме принудят да се откажа от обвиненията и заплашванията си.

— Ужасно!… В Стаята на истината, откъдето нещастниците излизат с обезобразени тела… — каза Андрея, докато Анунциата се обърна с лице, потулено в ръцете.

— Двама прислужници на инквизицията, маскирани като техните господари, и един писар, също маскиран, ме накараха да напусна залата и да сляза в подземията, където се намираха стаите на истината.

Те са разположени в дълбочините, херметически затворени, така че сърцераздирателните викове на измъчваните, проклятията и охканията да не проникват до ушите на дожа и дожесата.

Двамата пазачи ме държаха за ръцете. Писарят вървеше напред.

Аз се оставих доброволно да ме водят вън от залата, до онова място, където се кръстосват коридорите, които водят към вътрешността на палата и тоя, който се задълбава в килиите.

Нощта беше тъмна: обаче няколко фенерчета, окачени по стената далече едно от друго, хвърляха слаба светлина в коридора.

Убедих се с бърз поглед, че наоколо нямаше други, освен двамата прислужници, които ме държаха за ръцете, и писарят, който вървеше напред. Едно внезапно движение се оформи в ума ми и аз го изпълних незабавно.

Ловко освободих ръцете си от пазачите и отблъснах последните настрани, за да освободя пътя си.

Техните викове за помощ накараха писаря да се обърне. Той носеше под широката си черна дреха една сабя, която изтегли от ножницата и се отправи към мен.

Една секунда размишляване можеше да ме погуби. Само бързината можеше да ме спаси. Аз повалих с юмруци на пода двамата прислужници и се хвърлих към третия, който искаше да промуши гърдите ми.

Не предвидил моето движение, той отклони сабята си, чието острие все пак ми одраска врата.

Започнахме ръкопашна борба с писаря на инквизицията. Той беше по-силен, отколкото предполагах. Хвана ме за дрехите и за косите, за да ме задържи, докато неговите викове и тия на пазачите огласяваха сводовете и отекваха далече в нощта.

Тогава, когато събирах всичките си сили, за да надвия противника си, получих по тила силен юмручен удар, който почти ме зашемети. Аз се залюлях, но запазих самообладание.

Да продължавам борбата беше безумие. Вече гласове и шум на приближаващи се стъпки долитаха откъм страната, където бяха килиите. Но пътят към вътрешната част на палата беше свободен. Преследван от двамата пазачи, аз се впуснах да тичам по дължината на празните и лошо осветени коридори.

Виковете на тия, които ме преследваха, се разнасяха зад мен, но нямаше никой, който да ми прегради пътя!