Владимир Терзийски - Летящите чинии на Илюминатите (Том 1)

От всичко това следва, че една война се води не да се унищожи врага завинаги, за най-краткото възможно време. Точно обратното, чрез умишленото протакане, и най-важното — чрез неизползването на най-модерните тайни въоръжения за бързото привършване на конфликта — се полагат максимални усилия войната да се удължи до 4–5 години, за да се максимизират печалбите от оръжейните доставки на банкерските концерни, които по желязно правило финансират и въоръжават и двете страни едновременно във всеки един световен конфликт. Банкерите обичат да пият кръвта и на двете воюващи страни бавно и с наслада, за предпочитане със сламка.

От това автоматично следва, че немските тайни общества никога не! биха разрешили на техните най-модерни и частно-разработени електрогравитационни летящи чинии, които ще разгледаме в следващия том на тази книга, да участват в конфликта, нападайки да речем столиците на техните „братя по клетва“ — американските и английските тайни общества. Така че освен за ограничени единични изпробвания, от които са останали многобройни статии с разкази на съюзническите пилоти-очевидци, големите електро-гравитационни чинии на немските тайни общества, въоръжени с мазерните оръдия, никога не са били използвани масово, систематично и методично във въздушната война над Германия.

В същото време останалите конвенционални летящи чинии с двигатели с вътрешно горене, разгледани в предишните и в следващата глави и построени не от тайните общества, а от секретните проекти на Луфтвафе-то и Вермахта — проекти с доста по-ниски нива на секретност от частно-финансираните програми на тайните общества — са били твърде малобройни и твърде ненадеждни, за да направят забележима промяна в хода на военните действия. Освен това тайните общества правят всичко възможно да не се стигне то тяхното масово серийно производство. Във всеки един момент немците едва ли са разполагали с повече от 10–15 годни за полет експериментални летателни апарати.

Причините за това са били тяхната ненадеждност, огромният им апетит за гориво и необходимостта от често кацане за зареждане с гориво и муниции, което не им позволява да се задържат особено дълго във въздуха. Първите турбореактивни двигатели са имали освен това едва 10–20 часа живот. След това е трябвало да се подменят с нови. Накратко казано, за всеки час полет на една конвенционална летяща чиния след това били нужни по няколко дни за нейния основен ремонт и преглед на всички възли. И най-важното — нека да не се забравя, че за цялата война Германия произвежда около 100 хиляди бойни самолета, докато съюзниците — Русия, Англия, Канада и САЩ произвеждат около 500 хиляди бойни самолета. Срещу всеки немски самолет във въздуха е имало средно по 5 противникови самолета.

Въпреки ограничените атаки на немски летящи чинии върху съюзнически бомбардировачи, и то главно с експериментална цел, във въздушната война над Третия райх съществува една незабравима битка — определено най-голямата и най-свирепата нощна битка, с най-унищожителния резултат за съюзниците. По сведения на самите немски тайни общества, те разрешават масовото използване на техните значително по-модерни летящи чинии в тази критична схватка (ТХГ-1; Ратхофер, 90). Това става на 14.X.1943 г., по време на най-голямото въздушно нападение през цялата война над една единствена цел — по време на тоталната нощна атака на всички налични бомбардировачи на съюзниците над завода за сачмени лагери в Швайнфурт — най-важния индустриален обект може би в цяла Германия.

Англичаните и американците залагат всичко на една карта и хвърлят цялата своя налична бомбардировачна армада от 650 тежки четиримоторни летящи крепости в това нападение. Само за няколкото часа на жестоката нощна атака немската противовъздушна отбрана, и най-вече координираните атаки на немските летящи чинии, унищожават около 150 бомбардировача, или една четвърт от цялата налична съюзническа армада (Ратхофер, 90).

Естествено съюзниците не допускат в тяхната преса да се появи дори един намек, дори един ред, за масираното участие на немските летящи чинии в тази битка, и всички съюзнически загуби се обясняват единствено със значително по-концентрираната конвенционална противовъздушна отбрана на немците около завода. Съюзниците дори са принудени официално за първи път да признаят за употребените от немската авиация огромни НУРС-ове WGr-210 с калибър 220 мм, които свалят 21% и непоправимо повреждат 45% от тяхната армада от тежки бомбардировачи (Бориславов, 96). Всичко това се прави, за да се скрият на всяка цена зад тази статистика разказите за новите огнени дискове, употребени от немците в тази битка (Ратхофер, 90).