Иван Тургенев - В навечерието

Гребците си смигнаха и мълчаливо се ухилиха. „Какво обърна се към тях Шубин, вижда се, че господата не могат да пеят?“ Малкият с александрийската рубашка само тръсна глава. „Чакай, чипопоско — каза Шубин, — ние ще ти покажем. Зоя Никитишна, изпейте ни «Le lac 13 13 Езерото (фр.) » от Нидермайер. Не гребете!“ Мокрите гребла се вдигнаха във въздуха като криле и така замряха, като ронеха звънливо капки; лодката поплува като лебед. Зоя започна да се превзема… „Allons“ 14 14 Хайде (фр.). — ласкаво промълви Ана Василевна… Зоя свали шапката и запя: „О Lac! L’annee a peine a fini sa carriere…“ 15 15 О, езеро! Годината една свърши своя бяг (фр.).

Нейният обикновен, по чист гласец се понесено огледалната повърхност на езерото; далече в гората отекваше всяка дума; сякаш и там някой пееше с ясен и тайнствен, но не човешки, неземен глас. Когато Зоя свърши, гръмко „браво“ се раздаде от една беседка на брега и оттам изскочиха няколко червендалести немци, дошли да погуляят в Царицино. Някои от тях бяха без гюртуци, без връзки и дори без жилетки и толкова яростно крещяха „bis!“, че Ана Василевпа заповяда да карат по-скоро към другия край на езерото. Но преди лодката да спре на брега, Увар Ивапович още ведиаж успя да учуди своите познати: като забеляза, че на едно място в гората ехото особено ясно повтаряше всеки звук, той изведнаж започна да подвиква като пъдпъдък. Отначало всички трепнаха, по тутакси почувствуваха истинско удоволствие, — толкова повече, че Увар Иванович подвикваше много вярно и сполучливо. Това го окуражи и той се опита да мяучи; помяукането не излезе така сполучливо; той извика още веднаж като пъдпъдък, изгледа всички и млъкна. Шубин се хвърли да го целуна: той го отблъсна. В този миг лодката спря и цялата компания слезе на брега.

В това време коларят, лакеят и прислужницата бяха донесли кошницата от каретата и бяха наредили обеда са тревата под старите липи. Всички насядаха около постланата покривка и се заловиха за пастета и другите ястия. Всички имаха отличен апетит; а Ана Василевна постоянно подканяше и молеше гостите си да ядат повече, като уверяваше, че на чист въздух това е много полезно; тя се обръщаше е такива думи и към самия Увар Иванович. „Бъдете спокойна“ …… измуча й той с натъпкана уста. „Такъв чудесен ден даде господ!“ — повтаряше тя непрестанно. Не можеше да я познае човек: беше се подмладила с двадесет години. Берсенев и каза това. „Да, да — отговори тя, — чудо мома бях аз на времето…… лична хубавица.“ Шубин се беше настанил до Зоя и непрестанно й наливаше вино: тя отказваше, той я канеше и свършваше с това, че сам изпиваше чашата, а после пак я канеше; той освен това я уверяваше, че желае да сложи главата си на коленете й; тя никак не искаше да му позволи „такава голяма волност“. Елена изглеждаше по-сериозна от всички, но в сърцето й цареше чудно спокойствие, каквото тя отдавна не бе изпитвала. Тя се чувствуваше безкрайно добра и все й се искаше да е до нея не само Инсаров, но и Берсенев… Андрей Петрович смътно разбираше какво значи това и тайно въздишаше.

Часовете летяха; наближаваше вечерта. Ана Василевна изведнаж се разтревожи. „Ах, драги мои, колко е късно — заговори тя. — Хапнахме, пийнахме, господа, време е да си вървим.“ Тя се засуети и всички се засуетиха, станаха и тръгнаха към замъка, дето бяха екипажите. Като минаваха край езерата, всички се спряха да се полюбуват за последен път на Царицино. Навсякъде пламтяха ярки предвечерни багри, небето беше алено, листата преливаха в блясъци, разклатени от появилия се ветрец; като разтопено злато се струяха далечни води; рязко се отделяха от тъмнозелените дървета червеникавите кулички и беседки, пръснати тук-там из градината. „Сбогом, Царицино, няма да забравим днешното пътуване!“ — промълви Ана Василевна… Но в тоя миг като че за потвърждение на последните й думи се случи странен инцидент, което наистина не така лесно можеше да се забрави.

А именно: преди Ана Василевиа да успее да изпрати своя прощален привет на Царицино, изведнаж на няколко крачки от нея, зад един висок люляков храст, се раздадоха нестройни възклицания, кискалия и викове — и една група чорлави мъже, същите ония любители на пеенето, които така усърдно ръкопляскаха на Зоя, изскочиха на пътеката. Господа любителите изглеждаха доста пийнали. Като видяха дамите, те се спряха; но един от тях, огромен на ръст, с врат на бик и зачервени като на бик очи, се отдели от другарите си и като се клатушкаше тромаво, приближи към вкаменилата се от страх Ана Василевна.