Иван Тургенев - В навечерието

— Българи? Защо мислите така?

— Защото, доколкото можах да разбера, те говореха с него на език, непознат за мене, но славянски. — Вие, Елена Николаевна, все намирате, че Инсаров не е достатъчно тайнствен: какво по-тайнствено от това посещение? Представете си: влязоха при него — че като се развикаха и запрепираха, и то така диво и злобно… И той викаше.

— И той?

— И той. Крещеше им. Те като че се оплакваха едни от друг. Да бяхте видели тези посетители! Лица мургави, с широки скули, тъпи, с ястребови носове, и двамата към четиридесетгодишни, лошо облечени, целите в прах и в пот, на глед занаятчии… — нито занаятчии, нито господа… Бог знае що за хора са.

— И той с тях ли замина?

— С тях. Нахрани ги и отиде с тях. Хазайката ми каза — двамата изяли цяло огромно гърне каша. Тъй, казва, се надпреварваха и гълтаха като вълци.

Елена слабо се усмихна.

— Ще видите — промълви тя, — всичко ще излезе някак много прозаично.

— Дай боже! Само че напразно употребих тази дума. У Инсаров няма нищо прозаично, макар и Шубин да уверява…

— Шубин! — прекъсна го Елена и сви рамене.

Но признайте, че тия двама господа, които са гълтали кашата…

— И Темистокъл е ял в навечерието на Саламинското сражение — с усмивка забеляза Берсенев.

— Така е: но затуй пък на другия ден е имало сражение. А вие все пак ми съобщете, когато той се върне — прибави Елена и се опита да промени разговора, по той не вървеше.

Влезе Зоя и започна да ходи в стаята на пръсти, с което искаше да покаже, че Ана Василевна още не се е събудила. Берсенев си отиде.

Същия ден вечерта донесоха от него записка за Елена. „Върна се — пишеше той, — загорял и целият в прах; но защо и къде е ходил, не зная; може би ще узнаете вие?“

— Може би ще узнаете вие! — прошепна Елена. — Нима той говори с мене!

На другия ден, към два часа, Елена стоеше в градината пред малката колибка, гдето тя отглеждаше две домашни кученца. (Градинарят ги бе намерил хвърлени край оградата и ги бе донесъл на госпожицата, за която перачките му бяха казали, че била много състрадателна към всички зверове и животинки. Той не се излъга в сметките си: Елена му даде четвърт рубла.) Тя надпикна в колибката, увери се, че кученцата са живи и здрави и че са им постлали нова слама, обърна се и едва не извика: право към пея по алеята идеше Инсаров, сам.

— Здравейте — продума той, като се приближи до нея и свали каскета си. Тя забеляза, че той наистина силно бе загорял през последните три дий. — Исках да дойда с Андрей Петрович, но той нещо се забави; и ето че тръгнах без него. У вас няма никого: всички спят или се разхождат, и аз дойдох тука.

— Вие сякаш се извинявате — отговори Елена.

Това е съвсем излишно. Ние всички много се радваме да ви видим… Да седнем тук, на скамейката, на сянка.

Тя седна. Инсаров седна до нея.

— Вие, изглежда, не сте били в къщи тия дни? — започна тя.

— Да — отговори той, — нямаше ме… Андрей Петрович ли ви разказа?

Инсаров я погледна, усмихна се и започна да си играе с каскета. Като се усмихваше, той бързо мигаше с очи и издаваше напред устни, което му придаваше много добродушен вид.

— Андрей Петрович вероятно ви е казал също, че съм заминал с някакви си… безобразни хора — продума той, като продължаваше да се усмихва.

Елена малко се смути, но веднага почувствува, че на Инсаров трябва всякога да се казва истината.

— Да — каза тя решително.

— И какво си помислихте за мене? — попита той изведнаж.

— Елена вдигна очи към него.

— Помислих… — промълви тя — помислих, че вие винаги знаете какво правите и че не сте в състояние да направите нищо лошо.

— Е, благодаря ви за това. Знаете ли, Елена Николаевна — започна той, като се помести някак доверчиво към нея, — нашите тук са едно малко семейство: между нас има хора слабо образовани; но всички са силно предани на общото дело. За нещастие без кавги не може, а мене всички ме познават, вярват ми; та ме повикаха да разрешим един спор. Отидох.

— Далече ли?

— Пътувах шестдесет версти, в Тропцко. Там, при манастира, също има наши. Не беше напразно: уредих работата.

— А трудно ли ви беше?

— Трудно. Един много упорствуваше. Не искаше да даде парите.

— Как? За пари ли беше спорът?

— Да; и то за малко пари! А вие какво предполагахте?

— И вие за такива глупости сте пропътували шестдесет версти? Изгубили сте три дена?

— Не са глупости, Елена Николаевна, щом са замесени наши земляци. Да се откажеш, е грехота. Ето, както виждам, вие дори на кученцата не отказвате да помогнете и аз ви похвалявам за това. А че съм изгубил време, това не е беда, поене ще наваксам. Нашето време не принадлежи на нас.