Иван Тургенев - В навечерието

— Какво бъркаш и мене? — измърмори Берсенев. — И за останалото не си прав: ти никак не си му противен, а със своите съотечественици той е на ти… това аз знам.

— Това е друга работа! За тях той е герой; а, да си призная, аз иначе си представям героите: героят няма защо да умее да говори: героят мучи като бик; но затова бутне ли с рога, стени събаря. И той сам надали знае защо бута, но бута. Впрочем може би в наше време има нужда от друг калибър герои.

— Защо те занимава толкова Инсаров? — попита Берсенев. — Нима ти дотича тука само за да ми опишеш характера му?

— Аз дойдох тук — започна Шубин, — защото в къщи ми беше много мъчно.

— Я гледай! Да не би пак да заплачеш?

— Смей се! Аз дойдох тука, защото ми иде да се изям от мъка, защото ме разкъсва отчаяние, яд, ревност…

— Ревност? От кого ревнуваш?

— От тебе, от него, от всички. Мъчи ме мисълта, че ако я бях разбрал по-рано, ако се бях заловил умело за тази работа… Но защо да приказвам! Ще се свърши е това, че аз все ще се смея, ще лудувам, ще се кривя, както тя казва, а накрая ще взема да се удавя.

— Е, ти че няма да се удавиш, няма……забеляза Берсенев.

— В такава нощ, разбира се, не; но дано само доживеем до есента. В такава нощ също се умира, само че от щастие. Ах, щастие! Всяка проточена през пътя сянка от дърветата сега сякаш шепне: „Зная аз къде е щастието… Искаш ли да ти кажа?“ Бих те повикал да се разходим, но ти сега си под влияние на прозата. Спи и сънувай математически фигури! А моята душа се къса. Вие, господа, виждате, че човек се смее, значи, според вас му е леко; вие можете да му докажете, че той сам си противоречи — значи, той не страда… Бог да ви е на помощ!

Шубин бързо се отдалечи от прозореца. „Анушка!“ — искаше да извика след него Берсенев, но се въздържа: Шубин наистина не изглеждаше добре. След една-две минути на Берсенев дори му се стори, че чува ридания: той стана, отвори прозореца; беше тихо; само някъде далеч, може би някой минаващ селянин пееше проточено Степ Моздокская.

Първите две седмици след преместването си край Купцово Инсаров посети Стахови не повече от четири или пет пъти; Берсенев ходеше у тях през ден. Елена винаги му се радваше, винаги между него и нея се завързваше жив и интересен разговор и все пак той се връщаше в къщи често с печално лице. Шубин почти не се виждаше; той трескаво се бе заел със своето изкуство: или седеше затворен в стаята си и изскачаше оттам по блуза, цял изцапан с глина, или прекарваше дни наред в Москва, където имаше ателие, в което дохождаха при него моделите му и италиански формовчици, негови приятели и учители. Нито веднаж Елена не поговори с Инсаров така, както искаше; в негово отсъствие тя се готвеше да го разпита за много неща, но когато той дойдеше, ставаше й неудобно за нейните приготовления. Самото спокойствие на Инсаров я смущаваше: струваше й се, че няма право да го кара да говори и решаваше да чака; при това тя чувствуваше, че с всяко негово посещение, колкото и незначителни да бяха разменените помежду им думи, той я привличаше все повече и повече. Но не й се случи да остане с него насаме, а за да се сближиш с един човек, трябва поне веднаж да поговориш с него на четири очи. Тя много говореше за него с Берсенев. Берсенев разбираше, че въображението на Елена е поразено от Инсаров, и се радваше, че неговият приятел не се бе провалил, както твърдеше Шубин; той с жар й разказваше до най-малките подробности всичко, каквото знаеше за него (самите ние често, когато искаме да се харесаме на някого, превъзнасяме в разговор с него приятелите си, като при това почти никога не подозираме, че по тоя начин хвалим себе си), и само понякога, когато бледните страни на Елена леко поруменяваха, а очите светваха и се разширяваха, онази лоша, изпитана вече от него тъга свиваше сърцето му.

Веднаж Берсенев отиде у Стахови не в обикновеното време, в единадесет часа сутринта. Елена излезе при него в салона.

— Представете си — започна той с принудена усмивка. — нашият Инсаров изчезна.

— Как изчезна? — продума Елена.

— Изчезна. Преди три дена вечерта отиде някъде и оттогава го няма.

— Не ви ли каза къде отива?

— Не.

Елена се отпусна на стола.

— Сигурно е отишъл в Москва — промълви тя, като се мъчеше да се покаже равнодушна и в същото време сама се чудеше на това, че се мъчи да се покаже равнодушна.

— Не мисля — възрази Берсенев. — Той не замина сам.

— А с кого?

— При него онзи ден, преди обед, дойдоха двама души, сигурно негови съотечественици.