Иван Тургенев - В навечерието

Инсаров не беше се доизказал, когато вратата се отвори и на прага се показа Шубин.

Той влезе в стаята някак прекалено разпуснато и добродушно; Берсенев, който го познаваше добре, веднага разбра, че нещо му е криво.

— Представям се без церемонии — започна той със светъл и открит израз на лицето, — казвам се Шубин; приятел съм на този млад човек. (Той посочи Берсенев.) А вие сте господин Инсаров, нали?

— Аз съм Инсаров.

— Тогава дайте си ръката и да се запознаем. Не зная говорил ли ви е Берсенев за мене, но на мен много е говорил за вас. Вие се преместихте тука? Отлично! Не ми се сърдете, че така втренчено ви гледам. Аз съм скулптор по занаят и предчувствувам, че в скоро време ще поискам позволение от вас да извая главата ви.

— Главата ми е на вашите услуги — каза Инсаров.

— Какво ще правим днес, а? — заговори Шубин, като седна внезапно на ниския стол и се опря с две ръце на широко разтворените си колена. — Андрей Петрович, ваше благородие има ли някакъв план за днешния ден? Времето е чудесно; така мирише на сено и на сухи ягоди… сякаш пиеш гръден чай. Трябва да се измисли някакъв фокус. Ще покажем на новия обитател на Кунцово всичките му многобройни красоти. („Нещо му е криво“ — продължаваше да си мисли Берсенев.) Е, защо мълчиш, приятелю мой Хорацио? Отвори мъдрите си уста. Ще измислим ли фокус, или няма?

— Не зная — забеляза Берсенев — какво ще каже Инсаров. Той като че се готви да работи.

Шубин се завъртя на стола.

— Вие искате да работите? — попита той някак носово.

— Не — отговори Инсаров, — днешния ден мога да посветя на разходка.

— А! — промълви Шубин. — Това е прекрасно. Тръгвайте, приятелю мой Андрей Петрович, покрийте с шапка мъдрата си глава и да вървим, където ни видят очите. Нашите очи са млади — гледат далече. Зная една отвратителна кръчма, гдето ще ни дадат отвратителен обед; но ще ни бъде много весело. Да вървим.

След половин час тримата вървяха по брега на Москва-река. Инсаров имаше едни доста странен каскет с наушници, от който Шубин изпадна в не съвсем естествен възторг. Инсаров вървеше бавно, гледаше, дишаше, говореше и се усмихваше спокойно; той беше посветил тоя ден на удоволствие и се наслаждаваше напълно. „Така се разхождат неделен ден благоразумните момчета“ — шепнеше Шубин на ухото на Берсенев. Самият Шубин много лудуваше, бягаше напред, заставаше в позите на известни статуи, премяташе се, но тревата, спокойствието на Инсаров не че го дразнеше, но го караше да се превзема. „Какво си се разлудувал, французино!“ — на два пъти му направи забележка Берсенев. „Да, аз съм французин, полуфранцузин — отвърна му Шубин, — а ти дръж средата между шегата и сериозното, както ми казваше един слуга.“ Младежите свърнаха от реката и тръгнаха по един тесен и дълбок дол, между две стени от златна висока ръж; синкава сянка падаше върху им от едната стена; лъчистото слънце сякаш се плъзгаше по върховете на класовете; чучулиги пееха, пъдпъдъци викаха; навсякъде се зеленееше трева; топъл ветрец поклащаше и повдигаше листата, люлееше главичките на цветята. След, дълго скитане, почивки, дърдорене (Шубин се опита дори да играе на прескачаница с някакъв минаващ беззъб селянин, който все се смееше, каквото и да нравеха с него господата) младежите стигнаха до „отвратителната“ кръчма. Слугата едва не събори и тримата и наистина ги нахрани с много лош обед, с някакво си задбалканско вино, което впрочем не им пречеше да се веселят от душа, както предсказваше Шубин; самият той се веселеше по-шумно, но по-малко от всички. Той пи за здравето на неразбираемия, но велик Венелин, за здравето на българския крал Крум, Хрум или Хром, живял едва ли не в Адамово време.

— В девети век — поправи го Инсаров.

— В девети век? — възкликна Шубин. — О, какво щастие!

Берсенев забеляза, че сред всичките си лудории, необмислени постъпки и шеги Шубин все като че изпитваше Инсаров, като че го изследваше и се вълнуваше вътрешно, а Инсаров си оставаше все така спокоен и ясен.

Най-сетне те се върнаха в къщи, преоблякоха се и за да не излизат от релсите, в конто бяха попаднали от сутринта, решиха да отидат още тая вечер у Стахови. Шубин изтича напред да съобщи за пристигането им.

— Хироят Инсаров ей сега ще благоволи да дойде! — тържествено обяви той, като влезе в гостната на Стахови, дето в този момент бяха само Елена и Зоя.

— Wer? 9 9 Кой? (нем.) — попита по немски Зоя. Когато нещо я изненадваше, тя винаги заговаряше на родния си език. Елена вдигна глава. Шубин я погледна с игрива усмивка на устните. Тя се ядоса, но не каза нищо.